Митът за вечното петленце
Няма друга медия, която толкова много да се нуждае от спомените ни, колкото радиото. Не се гордея с този факт, не го смятам за особено постижение на българската радиопубличност, не искам да хиперболизирам значението му. Едва ли е приятно да слушаш не това, което идва по етера, а представата ти отпреди десетилетия. И потокът от радиоточката да няма особено значение пред спомена за „легендарните години“. Вероятно е заради триковете с рекламните кампании, отнесли програмния ресурс на комерсиалните станции. Всяка атракция омръзва, а на нейно място остава вакуум, вместо смисъл. Или заради друга причина - „играещите“ медийни човеци, които в крачка се учеха да стават водещи. Или има още нещо – сантиментът е иманентна част от радио рецепцията.
Миналата събота Star FM се превърна в "John Lennon радио" и излъчваше без прекъсване песни на Джон Ленън и The Beatles. Рекламираше се с клишета, ама от онези, хубавите: „Този уикенд Star FM е предназначен само за една аудитория - мечтателите. Толкова по-добре, като имаме предвид, че това включва всеки един от слушателите на радиото“. Слушателската реакция също беше в онзи старомоден стил, който все пак дефинира най-силно мотивацията ни да обръщаме внимание на радиото: „Още когато бях дете, баща ми ми предаде тази огромна любов към The Beatles и Джон Ленън... която и до днес изпитвам! Днес аз и татенцето ми цял ден си звъним и се поздравяваме. Благодаря ви за деня!“.
Още един жест към златните години – в края на всеки час по Радио 1 звучат фрагменти от по-известните класически музикални творби, но добре адаптирани за формата му и не надвишаващи няколко минути. Първите секунди от рубриката са объркване (Моцарт сред хитове, хм?), но и ловък трик за задържане на вниманието. Класиката е твърде екзотична за света около приемника, но привлекателна и жизнена за рамката на медията.
Има и травми, които стават за припомняне. От началото на тази седмица „Ранобудното петленце” се завърна в „Хоризонт”, „всеки делник в седем без пет, а събота и неделя - час по-късно“. Личният ми спомен е свързан с мъките от събуждането и бодряшкия сигнал, който ми подсказваше, че изглеждам като хулиган на фона на добрите глупави деца от приказките. Завръщането на „Ранобудното петленце“ през 2010-а прилича по-скоро на намигване към родители, събрали сили да приобщят децата си към сантиментите на „единственото радио“.
Не е мърморене, обречени сме цял живот да срещаме архетипи и повторения. Объркването е само тогава, когато не знаем какво искаме.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
