Незададените въпроси
„Снегирьов”. По фрагменти от „Братя Карамазови” на Ф. М. Достоевски. Режисьор Стоян Радев. Сценография и костюми Даниела Олег-Ляхова. Участват Камен Донев, Цветан Алексиев, Ана Пападополу, Карла Рахал, Илиана Коджабашева, Стоян Алексиев. Народен театър „Иван Вазов”. Премиера 23.09.2010.
„Братя Карамазови” завършва с погребението на Илюша – сина на щабскапитан Снегирьов. Завършва с посланието на Альоша Карамазов към децата „да бъдем преди всичко добри, после честни”; и да не забравят този ден, защото споменът за него е тяхното спасение.
Отношенията между децата и Альоша Карамазов, Снегирьов и сина му, между Альоша - Снегирьов - Дмитрий и Катерина са част от една много сложна, полифонична (по класическото определение на Бахтин) структура на романа, в която темата за Отеца-Бог и сина и проекциите й върху отношенията баща-син има различни философски вариации. Всяка фигура и линия получава сила в съзвучията на гласовете в цялостната структура. Затова изваждането на една от вариациите и превръщането й в обект за спектакъл, какъвто е случаят със „Снегирьов” на Стоян Радев, означава дефакто написването на самостоятелен драматургичен фрагмент. Фрагмент, който да вписва философската тъкан на романа, за да може да постигне темата за отношението между бащата и сина, ако допуснем, че тя е в центъра на режисьорското внимание. Трудна работа – дори за изключително опитни автори-драматурзи. А фрагментът, който Радев показва на камерната сцена на Народния театър, е твърде далеч от каквато и да е вътрешна драматургична цялост и в резултат на това демонстрира като свой център не някакви нюансирани размисли за Отцеубийството, респективно за отношенията между Отеца и сина, а просто за бедността и честта.
И я демонстрира по един мелодраматично-сантиментален начин, типичен не за Достоевски, а за руската драма (например Островски) и литература на ХІХ век. Подобно отсъствие на каквато и да е рефлексия върху актуалните културни и обществени реалности е не съвсем типична за Радев, ако си спомним дори не толкова неговите пловдивски „Карамазови”, колкото Ибсеновата „Нора”, която, благодарение на Камен Донев, се превърна в „Хелмер”.
Тъй като сцената на срещата между Альоша и Снегирьов е фабулно единствената в романа, около която може изобщо да се завърти действието, тук тя центрира неизбежно внушенията върху средата на Снегирьов. Така мизерията в дома на бившия щабскапитан, която Даниела Ляхова максимално е естетизирала, за да избегне бутафорията, се превръща в център на вниманието, а въпросът да вземе ли парите на Катерина - във въпрос за честта на бедния.
Представлението се държи дефакто на двата монолога на Снегирьов. Това са разказът пред Альоша за дълбоката обида на Илюша след побоя върху него от Дмитрий и смъртта на кучето Жучка и разказът в тъмнината, с гръб към болния Илюша, за въображаемото намиране на Жучка. При отсъствието на отношения, които да изграждат цялостен образ в логиката на ясно изградено драматургично действие, на Камен Донев му е почти невъзможно да очертае изобщо някаква линия на образа си, затова той се опитва, макар и не особено успешно, да го държи емоционално-сантиментално на ръба между шутовщината и драматичното.
Колкото до останалите образи, те са откровено бутафорен фон на Снегирьов и са лишени дори от бегъл характерологичен контур. В резултат на това актьорите се спасяват или с илюстрация на спомени от четене и гледане на Достоевски, или с дежурно подаване на реплики като Цветан Алексиев (Альоша), който инак имаше една от най-добрите си роли като Смердяков в „Иван” на Добчев. Да не говорим за непресметнатия риск да се качат деца на сцената, обикновено заплашващи да превърнат представлението в коледно тържество, колкото и да са добри, колкото и да се стараят, както е в този спектакъл.
Каквито и да са били намеренията на Стоян Радев, страхувам се, че за зрителя, който не е чел наскоро „Братя Карамазови”, след представлението едва ли ще е ясно защо е фокусирано вниманието именно върху този герой. А доминиращият социален мелодраматизъм, за съжаление, го изважда изцяло от ХХІ век и го праща в мисленето и бутафорната театралност на ХІХ в. Именно големите етични въпроси, които вероятно са провокирали режисьора и които карат мнозина съвременни театрали да се връщат отново и отново към Достоевски, в този фрагмент не прозвучават, остават, в крайна сметка, незададени.
Ако обаче той накара поне някои от зрителите да прочетат „Братя Карамазови”, това ще е от полза.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
