Самоубиецът и смисълът
„Самоубиецът” от Николай Ердман. Превод от руски Михаил Маринов. Авторски спектакъл на Десислава Шпатова. Участват Добрин Досев, Ирина Андреева, Росица Александрова, Мира Янева, Христо Бонин, Гроздан Даскалов, Йоанна Микова, Тодор Кайков, Веселин Мишев, Станислав Русев, Диана Досева, Ива Огнянова. Драматично-куклен театър „Константин Величков” – Пазарджик. Премиера на 30.9.2010 г.
Какво ли няма в света на „Самоубиецът” – и във предметния му свят, и в света на идеите и чувствата, и в театралността на сцената…
Сцената е задръстена от масички, диванчета, фотьойли, столове и табуретки. Те сякаш са събирани, откъдето се свари – комунална квартира. Сред този хаос безработният Семьон Семьонович (Добрин Досев) стига до идеята за самоубийство. Разбира се, животът му и преди това не е имал смисъл, но днес, под натиска на внушения от неочаквани гости, той започва да го разбира. Не съвсем ясно, някак мъгляво, но разбира, че ако ще си отиваш, е добре да е в името на някаква кауза. Каузите ги получава наготово. Било за интелигенцията на Русия, било за гъвкавото тяло на Клеопатра Максимовна (вариант: за невероятното коремче на Раиса Филиповна), било за търговията, било за вярата – все привлекателни, някои дори изкусителни, но… чужди. Неговият си живот, на Семьон, такъв, какъвто е, не е достатъчен, не е кауза. Той сам по себе си не е интересен в света, в който човекът е обявен за първа и върховна ценност. Вече над осемдесет години този саркастичен Ердман е актуален в най-прекия смисъл на думата.
Последният напън на Семьоновата човечност е да определи цената на своето „оттегляне” от живота – един последен купон. И го получава от всички онези, които не искат да жертват себе си за своите каузи, а само да обират плодовете на чуждите саможертви.
Спектакълът на Десислава Шпатова започва с фрагмент от „Поръчението” на Хайнер Мюлер и завършва с друг откъс от същия автор. Започва с трудното изправяне на дребния човек пред огромната безсмисленост на съществуването му… Но не забравя, че авторът пише сатира, фарс, комедия. (Помня как в началото на перестройката, когато този текст стана достъпен и у нас, четохме пиесата като мрачно и горчиво откровение.) Днес режисьорът е потърсил повече игрови елементи, с много музика (пеят на английски и това допълнително ни отстранява от сюжетното действие) и танци. Жанрът на спектакъла е намерен много точно и упорито е прокаран през всяка сцена. Защитата на жанра е най-сложната от задачите пред трупата на Пазарджишкия театър, която постига пълноценен и вдъхновен ансамбъл, единен и устремен към общата убежна точка в защитата му. Постига го с много енергия, вяра и освободеност, артистичност и единно дихание. Не зная друг театър, който днес може така да изиграе този спектакъл. (Може би донякъде би могъл Малкият градски театър „Зад канала”.)
Обсебените от риториката на избраните от тях самите роли на внушители на каузи, или просто незнаещите за какво живеят – всички персонажи участват в един шумен карнавал на живота, който преминава някъде далеко край тях. Както се смеем през повечето време, така след пъстротата на балони, духова музика и барабани, алкохол и много бахур, ни става някак криво, защото виждаме, че на сцената сме били и ние – също така самоубийствено празни и безсмислени. Играта, по изпитаната рецепта, стана плачка по нас самите...
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
