Болката и изкуството
„Фрида” от Саня Домазет. Превод Ася Тихинова-Йованович. Режисьор Веселин Димов. Сценография Венелин Шурелов. Анимация Евгения Сърбева. Костюми Антоанета Костова. Музика Калин Николов. Участват Станка Калчева, Койна Русева, Цветан Даскалов, Искра Донова, Малин Кръстев, Вежен Велчовски, Елена Бърдарска, Вихър Стойчев, Борис Кръстев. Младежки театър „Николай Бинев” съвместно с театрална компания МОМО. Премиера 4.10.2010.
Любов и ревност, комунизъм и секс, болка и обсесия от изкуството са белязали в екстремни форми живота и картините на Фрида Кало, без които едва ли някой може да си представи естетиката на сюрреализма и новата предметност. Те са в основата на нестихващия интерес към нейната личност. Животът й е достатъчно драматичен, за да представлява идеален сюжет за драма, филм или роман. И затова достатъчно експлоатиран. Филмът от 2006 г. със Салма Хайек или романът на Нобеловия лауреат Льо Клезио „Диего и Фрида” от 2003 г. са само два от последните най-известни примера в това отношение. Към тях можем да добавим и пиесата на Саня Домазет. Рядко, обаче, се случва произведения върху произведенията и живота на подобни фигури да успяват да се превърнат в светове със самостоятелна стойност, тоест, да показват не само неочаквана гледна точка към личността, която е в центъра на вниманието, но и да въвличат в сериозен проблем или тема. И рядко се случва да бъдат повече от поредния принос към митологизирането на избраната фигура. Веселин Димов си е дал сметка за тази обратна страна на изкушението Фрида Кало. Станка Калчева, която играе Фрида – също. С представлението си в Младежкия театър те се опитват да избягат от ефектния блясък на скандалния образ на Фрида и да го покажат на мъчителната граница на съществуването й между реалността на изкуството и реалността на самопреживяванията.
Сцената представя пространството на картините й, а текстът на Домазет можем да видим във функцията на субтитри към тях. Подобен ход, от една страна, е адекватен на пиесата, доколкото тя е добре композиран колаж от ключови сцени в живота на Кало, явяващи й се в предсмъртния час и представляващи динамичен диалог от сентенции и афоризми. Почти всяка от репликите й - да вземем само тази, например, от срещата й с Арто (Вежен Велчовски): „Театърът е надежда, а надеждата е мъртва”, се явяват ефектно обяснителни субтитри към картините й. От друга страна, и това е по-важното, този ход отключва множество възможности за въздействие и за постигането на емоционална динамика, защото големият бял креват, централен топос на вътрешното действие, Венелин Шурелов всъщност използва много добре при вписването му в мултимедийна среда, проектирайки върху него картините й. Така че, една от най-известните и важни картини на Кало - „Моето раждане” (1932), се явява тук дефакто сцена на предсмъртните й видения и преживявания, сцена на живота й.
Работата на Станка Калчева в това пространство и в отношенията й с най-важните фигури в нейния живот е достатъчно трудна, защото тя трябва да избегне и сантименталните емоции, и ефектния изблик на страсти, илюстриращи картините. Останалите фигури имат значение в представлението, доколкото провокират показването на нова страна в образа на Фрида и много от тях, особено Диего Ривера (Цветан Даскалов), са откровено бутафорни. Драматургически пунктирани, те са само среда за открояване образа на Фрида. В спектакъла костюмната им бутафорност допълнително усложнява задачата на актьорите и усилва контраста в сблъсъка на предмета с виртуалното изображение в мултимедийната среда. Впрочем, непрестанното преобличане и смяна на известните венци от цветя в косите на Кало (с цел инсценировка на картините й) затруднява и Станка Калчева. Казано иначе, тежестта пада изцяло върху нея и актрисата успява не само да я преодолее, но и да я трансформира в материал за създаването на Фрида.
Тя пластически прекрасно представя силната жена, чийто свят се ражда и съществува най-вече в болката. Именно болката актрисата показва като дом, затвор и вдъхновение за Кало – като път на преодоляването и овладяването на болното й, натрошено тяло, като вход към дълбочината и силата на преживяването във връзките й, но и като истински лабиринт в търсенето на божественото присъствие и любовта в света.
Между невъзможността да роди и страстта към Диего Ривера, в крайна сметка, Станка Калчева показва Фрида Кало като силна жена, болезнено и пълноценно съществуваща най-вече в изкуството, в картините си.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
