Еуфория в Кюстендил
Колкото и да звучи невероятно на фона на днешния хал на българската симфонична действителност, на 1 октомври интелигенцията на град Кюстендил опроверга държавата, която не се уморява да ни убеждава, че липсата на висока (музикална) култура не би се забелязала от “народа”.
Ако има нещо, което да мразя, е употребата на “народа”, вместо какъвто и да е разумен аргумент. Отдавнашен изхабен политически трик!
Поредното потвърждение за това ми даде пътуването на Симфоничния оркестър на Българското национално радио с главния си диригент Емил Табаков до Кюстендил. Идеята за пътуването дойде от София, но от общината в Кюстендил я посрещнаха мигновено с радост и благодарност. Радиосимфониците подариха един свой ден и един концерт в Международния ден на музиката. Никой не знаеше ще има ли отзвук, ще има ли публика, ще се напълни ли залата...
Отидох с оркестъра, за да видя с очите си дали ще бъде посетено, дали концертът няма да е тегоба и неприятно преживяване за именитите ни музиканти. След репетицията в залата на театъра, излязох навън, пред централния вход. Исках да видя каква е публиката, която ще слуша концерта с музика на Пипков (Въведение и танци из “Момчил”), Вебер (Покана за танц) и Чайковски (Сюита “Лебедово езеро”). Програма под знака на танца, премислена и подбрана от Табаков с идеята да не е тежка, да не е дълга, да привлече слушателя и да го задържи. След малко към театъра заприиждаха хора. Облечени като за празник, усмихнати, излъчващи онова оживление, което съпровожда очакването на събитие. Нищо общо с преобладаващата невъзпитана гаменория, която крещи и ме блъска по централните улици на родния ми град. Залата се изпълни за петнайсетина минути.
В началото на концерта Емил Табаков поздрави залата с празника на музиката само с няколко думи. А публиката излъчваше нещо много особено – един възторг, от какъвто отдавна съм отвикнала. Може би затова си спомних , че на родения в Кюстендил български класик Марин Големинов бащата-юрист е свирел на цигулка – преди доста повече от век. Тъкмо от баща си е започнал да учи музика... Нещо от този отдавнашен романтичен сюжет изплува в съзнанието ми, докато слушах концерта с публиката на Кюстендил, докато гледах колко вдъхновени са тези хора. Те ръкопляскаха така възторжено, че не можеше да ми мине през ума, че не било на място. Те скандираха прави след концерта: “О-ще! О-ще!” – не бях виждала такова нещо на симфоничен концерт у нас – шумна проява, която беше като нежна музика за ушите. Жадността за такъв тип концертно преживяване бе толкова явно демонстрирана, че се запитах кога ли в града са слушали за последен път симфоничен оркестър. Защото не знаех.
Не знаех, че в Кюстендил не бе имало симфоничен концерт от 1982 г., когато за последно е гостувала Софийската филхармония с Константин Илиев за честване на Владимир Димитров-Майстора със Симфонични импресии по картини на Майстора от Марин Големинов и с Концерта за цигулка от Чайковски със солист Минчо Минчев.
Как бихте определили този факт? За да се разбере доколко той е срамен за нашата европейска държава, погледнете в Интернет колко училища има в града, прочетете за други негови културни специфики. Защото съм сигурна, че сте ги забравили. Както са забравени и данъкоплатците-кюстендилци, които от години не получават полагаемото им се в областта на една музика, която не е само за забава.
Накрая: внучката на Марин Големинов, Лили Големинова, ме помоли да занеса в Кюстендил още от авторските компактдискове на Големинов, направени с помощта на ЮНЕСКО от фондация “Софийски музикални седмици”, чийто продуцент е БНР. Каза ми, че представянето на компактдиска в Кюстендил по случай 102-годишнината на класика няколко дни преди този концерт минало при огромен успех. Сега вече мога да кажа, че не е преувеличила. Любовно държаха в ръцете си и този компактдиск, и компактдиска на СО на БНР с Емил Табаков (произведен също от Националното радио), щастливи, че тяхната радост на слушатели ще продължи и след края на концерта.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
