Следете пумпалчето
“Генезис” (Inception), 2010, САЩ, 148 минути, режисьор, сценарист и продуцент Кристъфър Нолън, оператор Уоли Пфистър, музика Ханс Цимер, в ролите: Леонардо ди Каприо, Кен Уатанабе, Майкъл Кейн, Елън Пейдж, Джоузеф Гордън-Левит, Марион Котияр и др.
Разпространява Александра филмс
Втора седмица гледам американски филм, вдъхновен от авторското европейско кино и центриран около последна поръчка за човек извън закона. Ако “Американецът” обаче е ниско бюджетен, съзерцателен а ла Антониони и героят му (Джордж Клуни) е килър, “Генезис” е блокбастър, лабиринт а ла Бунюел или Ален Рене, чийто главен персонаж Коб (Леонардо ди Каприо) е крадец на сънища - неговата група за корпоративен шпионаж измъква важната за възложителя информация от дълбините на подсъзнанието на обекта. И тъй като това си е сериозно престъпление, Коб е обречен на номадство.
След като се издънва в Япония, преследван от възложителя (Кен Уатанабе) и обсебен от копнеж да се завърне при семейството си, Коб приема последна поръчка – да генерира идея. Интериори, вода, коприна, хеликоптери, смърт, сняг, каскади, куфарчета, оръжия, пламъци, синтетика, сгради, ракети, мостове, книги, а хората присъстват като сенки на самите себе си. Актьорите потъват в екшън-паноптикума. Дори Елън Пейдж от любимия „Джуно” (тук като архитект Ариадна).
Филмът е конструиран в шеметен флешбек, като мним „поток на съзнанието”, където сънищата (на три равнища) са единственото мощно вдъхновение: „5 минути в реалния свят са равни на 1 час насън”. Опасностите за човешката цивилизация, предизвикани от технологичните ексцесии и атаките на виртуалната реалност, са представени в зрелищна футуристична поетика, далеч по-смислена от “Аватар” и дори от “Матрицата”. “Генезис”, подобно на тях, не само демонстрира идеология (на симулацията) и умопомрачителен технократски мащаб, а и прилага своя си терминология, взета назаем от медицината, психоанализата, теологията, митологията... (архитект, изхвърляне, лимб, проекция, тотем, и пр.), най-важното в която е думата inception или внедряване. Така че, българското заглавие е ефектно, ала не съвсем коректно. Що се отнася до изтръгването на съня, за тази цел, естествено, има специално портативно устройство (pasiv).
Още «Мементо» (2002), постмодерният делириум от съспенс а ла Хичкок и абсурд а ла Бунюел, бе сериозна индикация за изобретателността на Нолън. Но се оказва, че той работи над «Генезис» още преди това – цели десет години. И това е първият филм по негов оригинален сценарий.
Представете си мистификация от катастрофични фантазми и тъжна реалност, микс от сюрреалистична игра (през всемогъществото на съня) и холивудски механизъм на развлечението (през експлозивното напластяване на sci-fi, трилър, екшън и мелодрама). Нолън се мъчи панически да избяга от клишетата, та дори да преекспонира неизменните семейни ценности и финалната реплика да е „Вижте кой дойде” (към децата). За разлика от холивудските блокбастъри, „Генезис” не дава отговор на проблемите. Подобно на класиците в играта с подсъзнателното на екрана Бунюел или Рене, той бяга от „рационалния и обяснителен аспект”. И само пуска индикатор за границата между живот и сън – пумпалчето. Но то е също загадъчно, подобно на музикалната кутия в „Дневна красавица”...
И все пак, независимо от интелигентната симулативност и тревожната фантасмагоричност, независимо дори от ефектния сблъсък между електронната музика и Non, je ne regrette rien на Едит Пиаф, „Генезис” е преживяване най-вече за негледалите истинско новаторско кино. Дали от изтощение да следя времената и топосите (Япония, Париж, Лондон, Лос Анджелис, Канада), дали от монтажната логорея, на места стигаща до тавтология, но не съм фен на филма.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
