Иво Хаджимишев на 60
Светлописецът
Не съм специалист в областта на художествената фотография. Това, което ще кажа за Иво Хаджимишев, е плод по-скоро на емоционалното възприемане на неговите фотографии и най-вече на самия Иво, който, както всички живели малко повече, се оказа, че е направил вече шест десетилетия.
От тези немалко години се оказа, че се познавам повече от 50 години с това „негодно за военна служба” момче от махалата на Попа, тънко като щраус, леко приведено, с характерна пружинираща походка, запазена и до днес, и със страстна обич към авиацията, която пренесе през годините. В това се уверих не само заради щедростта му към поддържането на Музея на авиацията в Пловдив, но и когато през 2006 г. на ХХ конгрес по византинистика в Лондон, виждайки изложбата „Златни страници от българската история”, след заседанията на конгреса и приемане на кандидатурата на България за следващия световен конгрес, се разхождахме по улиците. В Уиндзор той се захласна като малко дете пред една витрина с играчки-самолети и хеликоптери, а на следващия ден на битака в Лондон изпадна в екстаз пред куртка на английски летец от Втората световна война. Тя като че ли бе шита за него и той, освен че веднага я купи, на другия ден с нея ни поднесе кафето с акад. Гюзелев (тримата обитавахме куриерския апартамент в Посолството, за което бяхме много благодарни). Това сутрешно кафе бе съпроводено отново с разказа за явилия се на военна комисия гол, само с апарата си, Иво, получил неодобрение за годен. Всъщност, това бе и поредният му етюд, на които всички, работили с него, бяхме свикнали да присъстваме и с радост ги приемахме.
Тази негова страст към играта и лежерността, с която превъзмогва всякакви обстоятелства в живота, в буквалния и в преносния смисъл на думата, е наследена вероятно от родителите му, свързали живота си с Народната опера, а безспорният му аристократизъм сигурно идва от „бабата ми англичанка”. Така Иво излъчва и днeс интелигентност без претенциозност и артистичност без излишно високомерие.
В работата с него, която конкретно познавам от неговия „дом на колела” - известното на всички ни Volvo, или, както той обичаше да го нарича доскоро, преди да бъде пометено от камион пред кино „Люмиер”, „прабабата на Volvo-то”, в последното десетилетие пропътувахме Балканите. В него се чувствах твърде комфортно, защото „подредената Дева” Иво, който надминаваше и моите привички за ред, бе създал всички условия за всякакви ситуации по екзотичните балкански пътища. Като прибавим към това и умението да забавлява поредния пътник в него, наистина удоволствието бе по-голямо от изпитанията, с които се сблъскахме. В най-невероятните обстоятелства, например от „падащи дружески бомби” над Косово до изненадващите обекти, движещи се по тесните планински пътища на Албания, Иво не загубваше вроденото си кавалерство, стигащо до необичайна галантност, с което понякога разсмиваше, освен спътницата си, и строгите сръбски монаси. В такива случаи му прощавах, че за пореден път разказва познати ми вече от предишни пътувания, но отново забавни истории: например как неговият тъст Валери Петров на близо 90 години плува под изумените погледи на спасителите от варненския плаж или как сър Стивън Рънсиман го е посрещал в замъка си в Ирландия.
Да, ето тук се сещам защо Иво Хаджимишев за мен е светлописец. Това е не само защото сам така е нарекъл една своя фотоизложба - „Светлописи от Ирландия”, а защото, дори когато е злъчен (а той това го владее в съвършенство), не ти навява тъжни мисли и не те довежда до депресиращи състояния. Той действително умее да разведрява всяка мрачна обстановка, като например няколкочасовото напразно висене под жаркото слънце пред щаба на KFOR в Прищина с надежда да получим ключовете от командващия нашия контингент там, за да снимаме разрушената църква „Св. Богородица Левишка”...
Тук вече не става въпрос само за светлото настроение, което Иво създава около себе си по време на работа, но и за собствена ценностна система, умееща да отсява главното от второстепенното, за своеобразен етичен кодекс, който никакви цунамита, на каквито бяхме свидетели през тези години, не можа да разруши. Става въпрос и за умението на Иво Хаджимишев да изчаква търпеливо, да издебва най-подходящия момент от играта на светлината върху предметите, природата, водната повърхност, стенописите, иконите, да улови чрез нея златоносния блясък на миниатюрите в ръкописите, да накара камъка да оживее, лицата да се озарят... Става въпрос и за изключителния му усет към детайла в съчетание с тънката граница между светлината и сянката, достъпна само за професионалиста. За мен това е най-интересната част от нашата работа.
Аз самата снимам от ранна възраст. На път не се разделям с фотоапарата - като се почне от първата ми и любима до ден-днешен руска „Смяна”, та до последния „Olympus”, също с лента, за ужас на изкушените от новите технологии. От многото снимки, които правя, все по нещо добро накрая се получава. Иво умее да снима, когато се наложи, и денонощно в манастирските библиотеки и църкви, но най-интересно е, когато извади апарата по средата на пътя, на улицата, на пазара, при седналите в кръчмата мъже, при падането на слънцето. Тогава знам, че е настъпил моментът на уловената светлина – именно не търсена, а уловена. Не дай си Боже тогава да го заговориш. Това е мигът, в който започва вълшебството на Иво Хаджимишев.
Една негова фотография - „Камъчето”, направена на Аранските острови, за мен е емблематична за стила и посланието му. Според думите на посланика на Ирландия в България, г-н Джефри Кийтинг, „тези отдалечени, неплодородни, връхлитани от бури, три малки острова в Атлантическия океан на запад от бреговете на Ирландия са очаровали посетителите в продължение на векове”. Но фотографията на Иво като че ли обяснява най-точно какво е задържало хората да останат там. Ако използвам цитат от Иниман: „на пътя си срещнах едно малко камъче”, може би по-точно ще обясня тази фотография. На стегнатия от отлива пясък, в територия, принадлежаща на океана, където небето и земята се сливат, фотоапаратът на Иво е заснел камъче, огряно в единия край от светлина, която от другата му страна хвърля дълбока сянка. На фона на сливащия се в единен масив релеф на пясъчния бряг, камъчето, „въпреки огромната мощ на своя властелин Океана”, е устояло на приливите и отливите, за да събере цялата светлина и надежда на хората, обитаващи островите. Надежда - едно позабравено състояние сред доминиращия скептицизъм в нашия „нов семпъл свят”.
Тази фотография разкрива идентичността на Иво Хаджимишев – умението му чрез изкуството на обектива да не допусне отнемане на надеждата - светлината в живота, това, което те предпазва да тичаш след нищото.
Тези мои думи за Иво могат да прозвучат панегирично, но те не са изречени от куртоазия. Напротив! И ако има още нещо, което особено ценя у Иво, това е, че в пъстрия и разнолик живот, с който го дари съдбата, когато се връща назад в случките и спомените, то не е за да надникне в гъделичкащите истории на своите или на другите, а за да извади от изминалия път тези състояния на духа, в които просветва надеждата, тази, която те издига над злободневното.
Затова за мен „камъчето” е една емблематична фотография на Иво Хаджимишев и ключ към неговата идентичност.
Семплият колаж от случки и спомени, с които тук се опитах да обрисувам „голямото момче” Иво Хаджимишев, надали е точният негов портрет, за какъвто въобще не претендирам. Тук дори не съм споменала обучението му, членството му в редица международни и наши престижни институции, посланическата му мисия, направена с неговия апарат между Изтока и Запада, привързаността му към хората на духовността и галериите от портрети, които той направи за тях, любовта му към историята и желанието да я запази, възкресявайки стъклените плаки и стари ленти, щастието да съжителства с Валери Петров, този тих и изпълнен със светлина, добронамереност и талант поет, шанс за всяка страна и народ.
Този опит да поздравя Иво е само моят собствен поглед и оценка за приятеля и колегата, съхранил у себе си, а това значи и за всички нас, част от тази светлина и надежда, която ни предпазва да се сгромолясаме в „семплия глобален свят”, който все повече от виртуален се превръща в реален.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
