Дама Пика и колодата на сезона
„Дама Пика” от Юрий Дачев (по повестта на А. С. Пушкин), постановка Бина Харалампиева, сценография и костюми Петя Стойкова, музика Асен Аврамов, Малък градски театър, премиера 20 март 2010 г.
Пиша за спектакъла далеч след появата му, следвайки удивлението си от премълчаването му. Премиерата бе отчетена комай от общо две печатни и няколко електронни медии. Постановката бе забелязана от друг вестник при гастрола й във Варна. Не се появи специализиран анализ и то сред един театрален сезон, на който трябва да сме благодарни главно за това, че свърши. Стойностните неща в него се преброяват на много малко пръсти. Защо така?
Който познава повестта на Пушкин, трябва да свали шапка пред миньорската работа, отместена от Юрий Дачев при производството на текста. Няма как да бъде оспорено собственото му твърдение, че тя е гениално, но недраматургично произведение, в което има страхотна ситуация, но няма разгърнати характери и е фактически лишено от събития. Дачев влиза в съдържателността и духа на прозата, за да изведе от тях стабилна драматургия, която може да изглежда традиционно построена само на повърхностно ориентиращия се в театъра.
Със същия трик излиза и Бина Харалампиева. Неслучайни зрители на спектакъла са готови да се съмняват даже в наличието на режисьорска намеса. На мястото на Харалампиева бих се почерпил с нещо хубаво при такива изказвания. Успешното организиране на (заложената още от Пушкин, а след това от Дачев) каскада от противоречия и паралогизми, несъвместимости и абсурди, на цялата многослойност на действието, на усукания възел на синхронизираната диахрония така, че да се възприемат като „естествен” сценичен разказ, означава, че си е свършила отлично работата. Тук се изисква много здрав майсторлък.
Принципът, по който са изградени сценографията и музиката, е в унисон с методиката, вложена в драматургията и режисурата. Петя Стойкова и Асен Аврамов полагат като видимо единни разбягващите се места, времена и действия. Доизграждат илюзията за каузална последователност, каквато фабулата никак не предполага. Те задават формата на псевдо-единното пространство, в което трябва да оживеят персоните на непрестанно заплитащото се около- и извън-историческо действие. Някои го правят много талантливо.
Държа да спомена най-напред Филип Аврамов. Не защото само той от актьорите бе отличен с театрална награда. Следя сценичните му присъствия вече почти 20 години, но едва сега видях основание за лансирането му. Той изгражда образа на Игор Томски така плътно и многозвучно, с такъв замах, че го превръща в трети център на събитията. Факт, с който режисьорката очевидно се е съобразила.
„Естествените” центрове са обаче други два. Граф Сен Жермен, с неговата невероятна биография, заедно с обвиващия я много по-обемен мит, данните и слуховете за неговото подмолно общоевропейско присъствие и влияние, неговата тринософия с владеенето на трите ключа на „висшето познание”: алхимия, кабала, херметическа традиция; мълвата за постигането на еликсира на безсмъртието, приписваното му неправдоподобно дълголетие и т.н., е толкова непоносимо „тежък”, че би могъл да парализира всеки опит за доближаването му.
Вместо да подкоси краката си, обаче, Атанас Атанасов рисува фигурата на магичния граф с ефирна лежерност. Той извежда само няколко основни акцента от историята и легендата за него, на първо място сред които слага неговата умствена гъвкавост, диаболичното му остроумие и тоталната му парадоксалност. Атанасов от години не е предлагал толкова въздействащ образ.
Илка Зафирова е главният коз в тестето на спектакъла и то не само по автор/и. Тя успява да центрира цялата геометрия на действието върху старата графиня, при което поднася сюрреалистичната си програма в ключовете на един псевдореализъм, успешно подлъгващ наивната част от публиката. Казвам „псевдо”, защото натуралистичното тълкуване на този образ няма как да не стигне до катастрофа. Кривините и капаните пред него са поставени още от Пушкин/Дачев и идват от липсата на каквато и да е сюжетна или житейска достоверност.
В началото на своята повест Пушкин подмята за „нейната кабалистика”. Дачев води докрай подсказаните му от повестта алогични и отвъд-натуралистични съединения, формиращи зловещата, но и печална дама. Прибрано, много концентрирано Зафирова извежда ексцентричния й драматизъм, оставайки сякаш вярна на една фраза-мото на историческия Сен Жермен: „Тайната осигурява успеха”. Имам предвид не толкова сюжетно заложената мистерия, а умело камуфлираните сценични техники, чрез които гради своите внушения.
Тя едва ли би съумяла да изяви всичко това, ако не стои в кореспонденция с добре вършената работа от страна на Василена Атанасова –младата графиня. Собствено става дума за един единен образ, уж диахронно положен, а всъщност синхронно наличен в двете си ипостаси. Обръщам внимание по-скоро на Зафирова поради факта, че Атанасова все пак се ползва от привилегията да следва някакви заложени в сюжета причинно-следствени връзки, докато Зафирова е напълно лишена от такива. Впрочем, тъкмо несигурността, демонстрирана частично при някои от другите актьори, подсказва издайнически сложната „решетка” на този божем натуралистичен театрален разказ.
Тайната на целия спектакъл е в постигнатата способност за просто изразяване на сложното, многоизмерното, необяснимото. Тя обаче не му носи успех. Има нещо притеснително в това, че специализираната публика се отдръпна от него, пренебрегна го. И в колодата на сезона „Дама Пика” се оказа непечеливша карта. Тревожно е, че като „тузове” се припознават опити в обратна посока: граденето на сложнотии, зад които често стои даже не простота, а пустота. Сложност заради самата комплицираност, фактически не предполагаща разбиране, но тъкмо затова гледана с възхита – програма, добиваща нормативност само от хоризонта на снобизма. Той пък радикално отсъства от алхимическата реторта на Харалампиева и нейния екип.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
