Нашите 20 години в съвременното изкуство
Има ли такъв архив?*
Отваряш чекмедже и гледаш кратко видео с човек, който се опитва да балансира на стол, закрепен на две греди, подаващи се от партерен прозорец. Две минути и човекът скача долу. И после пак, ако не спреш плейъра.
До голяма степен като във видеото на Адриан Тиртийо, представен с „Моето място на слънце” от галерия 0GMS, паразитираща в чекмеджето на ИСИ-София, се чувства всеки, захванал се да изследва съвременното българско изкуство от последните 20-30 години – колебливо клатушкащ се между нямането на музей с всичките му конотации и мъглявата възможност за работа с частични необработени архивни фондове с неустановено качество, разпръснати из разни институции с пределно бюрократични механизми на достъп. Затова определено имаше интерес и от специалисти, и от любопитни посетители към скорошната изложба на ИСИ-София „Нашите 20 години в съвременното изкуство” – представяне на документацията на сдружението и личните архиви на участниците в него за периода 1989-2010 г.
Изложбата като архив
Самата експозиция - стелажи с по романтически подредени хронологично папки с публикации, каталози, периодика, фото документация, плакати и покани за събития, купа с баджове и два-три телевизора за видео документите – лесно се чете като жест към неслучващото се историзиране на този период от съвременното ни изкуство. Възможно е за посетители, завъртели се за петнайсетина минути в залата, тя да е действала така. За решилите да останат по-дълго имаше някакви инструменти, предполагащи конвенционална работа с информационната стена: колона с хронология на събитията (съставена от Диана Попова, Мария Василева и Яра Бубнова до 1995 и от Даниела Радева за периода до 2006), възможност за търсене в първа версия на библиографско описание на документите и самата Диана Попова лично като жив наратив и консултант. Така експозицията влизаше охотно и във функционалния ред на социални конструкти - институции, каквито по същество са архивите. Това поставя няколко базови въпроса – за характера и ролята на сбирката документи в ИСИ-София в частност и на архивите като цяло.
Достъп до архив
Това е най-осезаемият практически аспект на всеки архив – възможността да го видиш и да си свършиш някаква работа с него. Основна тенденция в управлението и поддържането на архиви от края на миналия век е отварянето им за всички граждани - преминаването от владеене към достъп. Такава демократична отвореност ИСИ-София, в сравнение с потресаващото „външни специалисти биха могли да ползват ... като таксата за ползване е 5 лева на час” (от сайта на НХА), безспорно ни предложи - в периода 20 май-30 юни, удължен после до 3 юли. Въпросът е какво става след това? Къде отива архивът? Неговите притежатели засега не знаят, защото наистина това не е никак лесен въпрос: дали ще се намери подходящо помещение, дали ще се намерят средства за дигитализиране на целия архив, кой ще се заеме с администрирането му? Посетителят получава уверенията на Диана Попова и Яра Бубнова, че винаги може да се свърже с тях лично и да получи документ за справка, но въпреки искрените намерения, това е несигурно начинание – ами ако са заминали или пък нещо се е изгубило, или е дадено? А и това върши някаква работа само ако имаш идея какво има в архива. Ако не знаеш? Чакаш до следващата изложба на архива, за да имаш достъп?
Класификация и оперативност на архив
Структурираната класификация на архивите е ключ към администрирането им – инвентаризиране, съхранение, поддържане на някаква периодика, консистентност, насоки за попълване, за връзки с други архиви. Наред с това и ги инструментализира, предоставяйки възможност за информирано търсене, защото един архив, систематизиран йерархично, хронологично, тематично, обективиран по възможност в съдържанието на своя фонд, е точно това: инструмент за прочитите на своите потребители. Никой от големите ни архивни фондове или ресорни държавни институции не се е ангажирал с попълването и поддържането на архив на съвременното българско изкуство и в този контекст сбирката документи, представена от ИСИ-София, е без аналог. Въпреки предложените инструменти като хронология на събития и експертна помощ, сбирката по-скоро дава възможност за разглеждане, „браузване” на документи; повече откривателство на феномени, отколкото изследване. Как обаче става търсенето по тема или проблем, или дори автор, а не по хронология? Как се разбира какво е включено и какво и защо не е включено в архива? Как да се прецени пълнотата на извлечените от архива данни?
Безспорно интересно и занимателно е разглеждането на изчезнала вече периодика, самиздатски каталози, видео и снимков материал от изложби, издания на международни биеналета, но липсата на систематична организация на материала много повече от предвидимата му непълнота ограничава възможността за извършване на консистентни насочени прочити.
Докато архивистката обработка на данните, дори и многопланова, е свързана с определен брой крайни операции и фондът документи бъде класифициран и инструментализиран, далеч по-комплицирана ще е операцията на осмисляне на архива като една фукоянска система изказвания, защото де факто това е архив на актуалното, определено като „наше”. Описанието на системата става от нейните правила и в нейното поле на изказванията. Нещо такова се случва с показването на архива на ИСИ-София от ИСИ-София в пространството на ИСИ-София. Неструктуриран, но експониран в публичното пространство, архивът обаче сам става прочит, а показването му – жест от друг порядък.
Архивът като изложба
Наименованията на архивите са в повечето случаи чисто информативни, названията на изложбите са съзнателно зададен ключ. „Нашите 20 години в съвременното изкуство” звучи като неутрално, семпло и почти научнопопулярно заглавие за изложба. Спрямо самата експозиция – на архив – то започва да индуцира своите смисли.
Синхронността на контекста – в този кратък период от 20 години времето на документите, времето на експозицията и времето на аудиторията се припокриват в общи сечения – създава ситуация на обща памет, в която ние и нашите е бинарен субект. То не е дефинитивното „ние, които инициирахме при-помняне”, а се разширява до „ние, с-помнящите си”. Паметта на „Нашите 20 години в съвременното изкуство” е сума от паметта за и на документите плюс индивидуалните памети на всички дошли и видели и с-помнящи си. Именно тази обща памет задейства оценъчни механизми спрямо запомнено и забравено, присъстващо и липсващо, актуално и неактуално, тоест, задейства историзирането на периода през експозицията, не през архива.
Изложбата като специфична ситуация проявява, дори и без физическата недостъпност в публичното поле на огромна част от работите от периода, свойството на документа да е едновременно и артефакт, и самото произведение. В този план „Нашите 20 години в съвременното изкуство” е изложба и за, и на съвременно изкуство.
Архивът като аргументация
Изложбата, разбира се, е и форма на себе-идентифициране на конкретен агент, в термините на Бурдийо, в полето на изкуството чрез манифестиране на документите на взаимодействие с него. Събрани и подредени на рафтове по години, класирани в папки, като Периодика. Дебати, Снимки, Събития и изложби, Каталози, тези документи обособяват границите на ‘нашата дейност’, ‘нашето развитие’, ‘нашите събития’, ‘нашия дискурс’. (В такъв контекст и с необходимия класификационен апарат сбирката ще функционира и като архив за ИСИ и неговия периметър и действия.) Маркирането на значими сектори от полето на съвременното изкуство чрез представените документи и липсата на адекватна алтернатива на тази сбирка поставят архива на ИСИ в позиция на концентрирано влияние върху полето. Архивът (от ἀρχή, управление; източник, произход) сам по себе си е властова позиция и инструмент за въздействие. В актуалната ситуация на обговаряне на варианти за създаване на културната институция „музей на съвременно изкуство” изложбата на архива ИСИ – София е акт на отчетливо идентифициране на сила в полето и архивът действа като аргументация на властова позиция.
В един хипотетичен вариант случването на институцията музей би било следствие от точките на пресичане на влиянията на различни сили в полето, в един идеален вариант– и вследствие на публичен диалог с аргументирани позиции и визии от различни видове агенти. В реалния вариант засега държавната администрация за пореден път проговаря на някакъв остарял език на едносубектни решения, влиза в стар дискурс, който, както можем да се убедим и от „Нашите 20 години в съвременното изкуство”, е далече извън архива на актуалното.
* Заглавието е препратка към Бубнова, Я., „Има ли такава изложба”, в. „Култура”, декември 1996 г.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
