Магията на Индия
По инициатива на сдружение “Позор” от 11 до 24 юни в Евро-българския културен център се проведе Фестивал на индийското кино.
Индия винаги е предизвиквала въображението на западняка със своята екзотика и мистичност. Една малка загадъчна “вселена”, потънала в самодостатъчност и чувственост, изпълнена с невиждани богатства, през вековната си история тя е била обект на колонизаторски апетити и изследвания от страна на португалци, французи, англичани... Интересът към тази страна не секва и след извоюването на нейната независимост. Само се видоизменя. През 60-те години на миналия век стотици хиляди “деца на цветята” изминават дългия път към субконтинента в търсене на “духовно просветление”. И днес огромен брой европейци и американци продължават да търсят “житейската истина” и спасение от забързаното си ежедневие в индийските религии и философии, а хиляди тийнейджъри всяко лято изпълват плажовете на Гоа, изпадайки в транс под звуците на местната електронна музика.
Именно тази хипноза се разпознаваше и в очите на зрителите, дошли да видят филмите от фестивалната програма. Някои от тях бяха вече посетили Индия, но пак не бяха успели да разкрият всичките й тайни и се надяваха индийското кино да попълни тези празноти. Затова не е чудно, че организаторите бяха включили в програмата не само индийски филми, но и произведения на западни режисьори, посветени на Индия.
Така европейци представиха на европейци местните мистерии в познат аудиовизуален код. В “Прегръдката” французинът Ян Кунен следва един от най-влиятелните съвременни водачи Мата Амританандамай в нейните странствания, за да покаже срещите й с хората от Калкута до Варанаси. Но филмът, който преобърна екзотичните представи за полуострова, беше “Коса от Индия” на Марко Леопарди и Рафаеле Брунети.Оказасе, че обществата ни не са толкова различни. И в Индия съвременните жени от висшата и средната класа практикуват йога не заради духовното извисяване, а за “по- красива кожа” и тяло. Гледайки как местните девойки, подобно на европейските, висят по фризьорски салони и кафенета, водейки безсмислени разговори тип “сексът и градът”, зрителят забравя, че е в Индия. Традицията е отстъпила пред суетата на съвремието. Докато модерните индийки внасят коси за своите прически от Италия на доста солени цени, бедните селяни в Бенгалия даряват своите на храмовете, без да знаят, че всъщност наивният им религиозен плам е само възможност за облагодетелстване на определени кръгове. Макар филмът да е документален, Леопарди и Брунети са го заснели в “риалити стил” без задкадров текст. Благодарение на добрия паралелен монтаж на няколкото сюжетни линии у зрителя остава усещането, че гледа игрално, а не документално кино. След прожекцията остана и още едно чувство - глобализацията е съкратила разликите и проблемите ни са еднакви. Тобеше потвърдено и при последвалите представяния на индийските режисьори.
Ако документалният “Кумб Мела: Песента на реката” на Надим Удинима експортно-рекламен характер, представяйки чрез интересни кадри и интервюта с духовни водачи една от най-величествените религиозни церемонии в Индия, останалите филми бяха далеч по-сериозни. “Миграции” (в Индия филмът е известен като “СПИН пробуждане”), продуциран от Мира Наир, засяга теми, познати ни до болка - семейните отношения, хомосексуалните връзки в съвременното общество, здравеопазването и опасността от разпространение на СПИН. За осъществяването на този проект Наир е поканила Вишал Бхардвадж, Фархан Актар и Сантош Сиван - едни от най-признатите режисьори в Боливуд, давайки възможност на всеки от тях да направи по новела. Възможността е била оценена от кинематографистите и те разчупват шаблона на бомбайските студиа. Късометражките се опитват да изненадат с неочаквани обрати и избягват от типичните преиграване и мелодраматизъм на Боливуд. Показателен е примера с “Кръвни братя” наВишал Бхардвадж. Младият юпи Арджун от административния център на Мумбай получава положителен резултат при тест за СПИН и напуска семейството си, за да се скрие в изгнание от света. Той не иска да застрашава околните, но впоследствие се оказва, че резултатите от теста му са били разменени с тези на човек, носещ същото име, който все още не знае, че е болен. Другото, което прави впечатление, е, че макар да е избягната кичозността, не е пренебрегната традицията на митологичните линии в индийското кино. В сюжета ясно се долавя препратка и паралел между съдбата на Сидхарта и юпито Арджун.
Впечатлението, създадено от “Миграции”, беше затвърдено с “Десет приказки” - отново алманах на известни индиийски режисьори, създаващи достоверна мозайка на съвременна Индия. Санджай Гупта, Рохит Рой, Хензал Мехта, Апурва Лакия, Мегна Гулзар, и Джасмит Доди умело използват човешките съдби, за да илюстрират големите проблеми като национализма, стереотипите, любовта, морала, благоприличието, отношенията между половете, престъпността. Макар понякога да са на ръба на дидактиката, какъвто е случая с “Порция ориз” на Рахит Рой, режисьорите много добре отправят своето послание към публиката. За това им помага прекрасната игра на актьорите Насерудин Шах, Шабана Азми, Санджай Дат и още много не толкова известни тук имена. “Миграции” и “Десет приказки” си приличат в позитивизма и най-често щастливия край, независимо колко драматичен е проблемът на героя. Хепиендът не е нито боливудски, нито холивудски, а в спокойствието, с което болният от СПИН посреща новината за своята съдба. Дори в най-тежките ситуации повечето от героите успяват да видят красивото и позитивното в заобикалящия ги свят, научавайки житейския си урок. Може би малко наивно, но по човешки.
Обществените проблеми в Индия и останалия свят са еднакви, но подходите към тях все още са различни. И това най-ясно проличава в индийските филми.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
