Какво представлява радикалният либерализъм?
По повод книгата на Пол Кругман “Кредото на либерала”
Книгата на Нобеловия лауреат Пол Кругман “Кредото на либерала” представлява квинтесенцияна политическите възгледи на американския икономист. Заглавието й репликира манифеста на бившия кандидат за президент на САЩ от Републиканската партия Бари Голдуотър “Кредото на консерватора”, превърнал се в една от настолните книги на консервативната революция. “Кредото на либерала” също претендира да е програмен политически текст, който, както се надява авторът, ще стане ръководство за адептите на нова, този път либерална революция.
Кругман няма намерение да бъде безпристрастен. В книгата си той се изявява не като удостоен с високи отличиярафиниран академичен икономист, а като учен, станал политик, който жонглира с икономическите тезиси за постигане на желания политически ефект.
Критиците диагностицират в книгата липса на икономическа теория, тенденциозен подбор на фактите изцяло в светлината на политическите възгледи на автора и свеждат съдържанието до пропаганда – да измъкнем парите от богатите.
В Америка рецепцията на “Кредото на либерала” е много “партийна”. Прогресивните либерали, заемащи крайно левия фланг на Демократическата партия, я приемат като програмен труд, който обяснява как трябва политически правилно да се разбира американската история от последните 130 години и как трябва да се действа, в случай че победи прогресивното движение. Републиканците виждат в нея крайно пристрастен идеологически памфлет, който напълно отрича идеята крайният консерватизъм да притежава каквото и да било здравомислие. Умерените либерали пък са крайно предпазливи. Рецензията на Дейвид Кенеди в «TheNewYorkTimes”, с който Кругман е много тясно свързан, е повече от сдържана на похвали. Причината е в политическия радикализъм на Нобеловия лауреат. Радикализмът се проявява в това, че главна задача на книгата е не толкова формулирането на позитивна прогресивна програма за Демократическата партия, колкото пълното интелектуално унищожение на американския консерватизъм. За Кругман съвременният американски консерватизъм, водещ политическото си начало от Бари Голдуотър, Никсън и Рейгън, няма право на съществуване. Той настойчиво убеждава читателя си, че консерватизмът в Америка е равнозначен на расизъм и авторитаризъм, докато прогресивният либерализъм отстоявадемократичните и социалните интереси на мнозинството.
За Кругман има само една партия с правилна политическа позиция. Да си либерал, означава да си прогресист, да си прогресист, означава да гласуваш за Демократическата партия. А за републиканците, пише Кругман, “американската плутокрация” се оказа достатъчно богата, за да си купи собствена партия. “Великата стара партия” се контролира от богаташите чрез шепа религиозни и икономически радикали и провежда политика в интерес на богатите американци, като заблуждава мнозинството избиратели и се възползва от техните расистки комплекси.
Читателят, запознат с произведенията на класиците на марксизма-ленинизма и стила на съветския вестник “Правда”, трябва да е готов и при Кругман да открие множество прилики - стилистични и в начина на аргументация. За читателя, що-годе запознат с реалиите на американската политика и с мястото, което възгледите на Кругман заемат в нея, демонстративното разгромяване на консерватизма се превръща в анамнеза на политическата радикализация и “партийността” на самия автор.
Преди да пристъпим към съдържанието на книгата, трябва да уточним значението на думата “либерал”. Либерали в американската политика биват наричани представителите на прогресивното движение, обявяващи се за мащабно преразпределение на богатството чрез високи данъци, за големи държавни разходи и силни профсъюзи. Герои на Кругман са Кейнс - като икономически теоретик, и Франклин Рузвелт - като политически практик на Новия курс, създал американската недовършена версия на социална държава.
В “Кредото на либерала” Кругман представя политическите си възгледи чрез либерална интерпретация на американската история от 1870 г. до наши дни. Авторът пише, че “в американската история от последните десетилетия се наблюдават две тенденции, които графично могат да се представят като параболи: в икономиката – преход от екстремално неравенство към относително равенство и обратно - в политиката – от крайна поляризация към сътрудничество и после - отстъпление от него. Двете тенденции се развиват успоредно: като цяло златният век на материалното равенство съвпада с периода на политическо сътрудничество.”
Епохата преди Новия курс авторът нарича “позлатен век”. През този период Америка се отличава с голямо неравенство в разпределението на доходите. Страната се управлява от “плутокрация”, съставена от едри промишлени магнати и банкери.
Наличието на значителна разлика в доходите през “позлатения век” авторът потвърждава чрез известния брой на свръхбогатите американци. Броят на милиардерите през 1900 г. е 22 души, през 1925 г. – 32, през 1957 – 16, през 1968 – 13, през 2008 – 160. Основната разлика между “дългия позлатен век” и съвременната епоха на неравенство е, че тогава от икономическия растеж са печелели всички обществени класи.
Новият курс и Втората световна война стават причина за намаляване на разликата в доходите през периода 1920–1940 г., което довежда до настъпване на златен век в американската история през 50-те. Прогресивното данъчно облагане и мощните държавни социални програми практически унищожават свръхбогатите американци и създават общество на процъфтяваща средна класа. Освен с относително равенство, тази епоха се отличава и с политически компромис. Позициите на демократите и републиканците малко се различават. Икономическият успех на средната класа не оставя на републиканците друга възможност, освен да се примирят с постиженията на Новия курс. Америка става центристка страна, в която републиканците - в лицето на Айзенхауер и отчасти на Никсън, управляват като либерали.
Изравняването на доходите продължава над 30 г. и е съпроводено от бурен икономически растеж. Този факт позволява на Кругман да стигне до извода, че справедливата социална политика е съвместима със силния икономически растеж. Проблемите на обществото на средната класа започват през 60-те - годините на “неблагополучното процъфтяване”. Въпреки че бурният икономически растеж продължава през целите 60-те, през 1966 г. 71% от американците смятат, че страната върви в неправилна посока. Американците изпитват трайно чувство за разпад на обществото. Причината е смесица от различни фактори. Популярността на демократите е срината от проблема с гражданските права, от неочаквания бум на престъпността, от градските бунтове и от неприемането на новата контракултура от страна на “мълчаливото мнозинство”.
Електоралните успехи на демократическата партия са обусловени от съществуването на сложна коалиция от профсъюзите от Севера, левите интелектуалци и бедния Юг, който е заинтересуван от щедрата финансова помощ, идваща от федералното правителство. В замяна на подкрепата на либералната политика, демократите са готови да се примирят със сегрегацията в Юга. Според Кругман, южняците поддържат демократите и поради това, че са ядосани на републиканеца Линкълн. След като президентът Линдън Джонсън подписва Закона за гражданските права, демократите започват да губят позициите си в Юга. Кругман посочва и друга причина: южняците престават да одобряват разширяването на социалната помощ, тъй като мнозинството, които я получават в южните щати, са черни.
От 1957 до 1970 г. престъпността в САЩ се увеличава три пъти. Кругман настоява - “ние почти нищо не знаем за причините”. Градовете изведнъж стават опасни. Бумът на престъпността се оказва неочакван за либералите, доколкото “са попарени надеждите им, че социалната справедливост ще бъде възнаградена с добро поведение от страна на обществото”. Авторът предлага нарастването на престъпността да бъде обяснено с демографията: в градовете на промишления север се струпват много млади мъже, предимно чернокожи, които изведнъж се сблъскват с изнесената промишленост в крайградските зони заедно със значително бяло население. Държавата им отпуска помощи, но не им съдейства да си намерят работа. Тук всеки консерватор би могъл да възрази, че държавните помощи, почти колкото минимална работна заплата, ги демотивира да си търсят работа и да напускат потискащите ги градове. Но в Кругмановата реалност виновник за черните бунтове в градовете се оказва расизмът (белите не били помогнали на чернокожите да си намерят работа и така ги провокирали), а не социалната политика на държавата. Като резултат, в съзнанието на белите избиратели престъпността и бунтовете се асоциират с нарастването на социалните разходи.
Спадът на реалните доходи на американците се наблюдава от 70-те и съвпада с началото на краха на профсъюзите. Кругман само бегло споменава тежката икономическа криза от края на 70-те и стагфлацията[1]която не се вписва в класическото кейнсианство. От 80-те се набелязва нова тенденция към задълбочаване на неравенството. Така по време на следвоенния подем прирастът на реалния доход на типичното американско семейство е 2,7%, а след 1980 г. – 0,7%. Икономическият подем от 1980-те, обаче, не е съпроводен от подобряване живота на повечето американци. Кругман смята, че бумът на рейгъномиката[2]е напълно илюзорен: богатите забогатяват все по-вече, а средната класа все повече изостава. Задълбочава се и поляризацията в политиката. През първото десетилетие на ХХІ век неравенството в доходите става като през 20-те години на миналия век, а политическата поляризация се изостря, както никога дотогава.
Причината за нарастването на неравенството е в политиката, а не в икономиката. Кругман се противопоставя на убеждението, че технологичните фактори и глобализацията са станали обективни причини за нарастването на неравенството. За него политиката играе решаваща роля - както в стимулирането на равенството, така и в стимулирането на неравенството: и едното, и другото винаги са политически избор. В основата на неравенството са институтите и правовите норми, които се променят под въздействие на политическата воля. Средната класа е изцяло изкуствено образувание. Тя дължи съществуването си на Новия курс, а не на действието на стихийни пазарни сили или на технологични революции. Напротив, за стихийните сили на пазара е характерно да пораждат неравенство, а не равенство. Свободният пазар може да създава купища богатства, но не може да ги разпределя “правилно”, така че да направи обществото справедливо. Затова, ако пазарната икономика бъде оставена сама на себе си, тя няма да създаде средна класа.
Новата епоха на неравенство е предшествана от политическите решения на Републиканската партия, пълен контрол над която през 70-те години установяват радикалните консерватори, “целящи унищожаване постиженията на Новия курс”. Консерваторите понижават данъчните ставки за най-високите доходи, орязват социалните програми и смазват профсъюзите. Кругман посочва, че новото консервативно движение е недемократично, доколкото действа единствено в интерес на богатото малцинство. Тогава в основен проблем се превръща обяснението как партия, изразяваща интересите на малцинството, може да завоюва гласовете на мнозинството. “Как консерваторите можаха да спечелят изборите, провеждайки политика, вредна за повечето хора, когато процъфтяването беше направило средната класа по-силна от когато и да било?” – пита авторът.
Кругман дава прост отговор. Освен парите и различните машинации, зад успехите на републиканците стои расизмът. Расовият проблем е причина за завоя по посока на отказ от държавата на всеобщото благоденствие: той стои зад стремежа на консерваторите да бъдат отменени постиженията на икономическата политика на равенство. За Кругман расизмът се оказва универсален обяснителен конструкт. Американската история е обременена от дългия опит на робството, който оказва влияние и до днес. Мнозинството подкрепя републиканците (тоест, гласува срещу икономическите си интереси, одобрявайки намаляването на данъците за свръхбогатите), защото или дясната пропаганда му е промила мозъка, или то се състои от латентни расисти. Материално несполучилият привърженик на Републиканската партия е или жертва на пропагандата, или расист.
Републиканците успяват да създадат своя сложна коалиция. Опорите й са моралът, свободният пазар и расизмът, които, според Кругман, се опитват да разрушат демокрацията. Религиозните моралисти правят така, че човекът да може да се извиси над материалните си интереси и да погледне реалността през призмата на културните войни. Расистите говорят, че основната печалба от социалната държава получават малцинствата. Привържениците на свободния пазар тръбят, че от намаляването на данъците и от дерегулирането ще спечелят всички. Демократите в републиканската пропаганда са обявени за елитаристи, откъснати от обикновения народ, поддръжници на аборта, атеисти и симпатизанти на малцинствата.
Като завършек на книгата си Кругман формулира програма за съвременно прогресивно движение, което трябва да бъде възглавено от Демократическата партия. Основна цел на движението е довършването на политиката на Новия курс или, както се изразява Кругман, съвременен Нов курс. Тази политика ще доведе до унищожаване на консервативното движение и до сплотяване на гражданите около Демократическата партия. Първостепенна задача е създаването на всеобща и общодостъпна система за здравеопазване. За изравняване на доходите и финансиране на системата за здравеопазване е необходимо да се въведат високи прогресивни данъци. Обаче, допълва Кругман, за по-нататъшна активна социална политика, от каквато неизбежно ще бъде последвана реформата на системата за здравеопазване, ще се наложи да бъдат обложени с високи данъци не само свръхбогатите, но и самата средна класа – която се явява мнозинство и в чийто интерес, в крайна сметка, се води цялата политика на всеобщо благосъстояние. Средната класа трябва да бъде обложена с високи данъци именно в неин интерес, за да се осигури по-добра социална защита в бъдеще, уверява Кругман, като дава за пример Европа.
Кругмановата “разходка” из американската история позволява да се направят редица интересни изводи относно предпоставките за неговите разсъждения. За американския икономист демокрацията е система, в която мнозинството получава правото да решава всичко, включително и дали да се отнемат собственост или пари от малцинството или не. Да бъде ограничавано мнозинството в това му право е равносилно на авторитаризъм. Мнозинството има право, ръководейки се от логиката на справедливостта (от представата, че решенията взима мнозинството, а не малцинството), да отнеме собственост от малцинството. Това бива подкрепяно от убеждението, че такава справедливост може да бъде икономически ефективна. Така в кругмановата демокрация правата на индивида се размиват, подменя ги логиката за справедливото действие на мнозинството. Обществото не може да бъде справедливо, ако правата на богатия индивид се ценят толкова, колкото и правата на по-малко богатото мнозинство. Такава демокрация рискува да се превърне в система, в която правата са нестабилни и се променят заедно с дохода на глава от населението. От друга страна, възгледите на Кругман за демокрацията се отличават с краен елитаризъм. Тя не може да функционира без прогресивно правителство, насочвано от правилно мислещи икономисти, споделящи правилни, кейнсиански макроикономически концепции.
Логиката на разсъждения на американския икономист навежда на мисълта, че според него не е възможно консерваторите искрено да споделят представите си за справедливо общество – толкова искрено, колкото Кругман – своите. За него хората не могат да действат против икономическите си интереси, ако добре ги разбират. Икономическите интереси на гражданите се състоят в това обществото да преразпределя доходите в своя полза. Бедният трябва да иска високи данъци за богатите. В противен случай той не разбира икономическите си интереси. Всички останали интереси, освен икономическите, стават иреални. При това Кругман смята, че икономическите интереси могат да бъдат изопачавани чрез политиката, която на свой ред също изхожда от икономически интереси. Хората не могат искрено да вярват в свободно общество, в което правителството е ограничено, данъците са ниски, успелите получават възнаграждение за успехите си, а собствеността е фундаментален институт. Нещо повече, те не гласуват за политици-атеисти, за представители на групи с нетрадиционна сексуална ориентация, за цветнокожи, за поддръжници на абортите само и единствено, защото мозъците им са промити от републиканската пропаганда, която ги отклонява от собствените им интереси. Културните противопоставяния и конфликти са безсмислени. Кругман с лекота отхвърля стремежа на хората, нежелаещи всевластие на държавната бюрокрация, да живеят в общество с минимална държава. За него те са опасни радикали и марионетки в ръцете на крупните корпорации. Парадоксално, но в рамките на такава логика хората изобщо не могат да искат свобода като възможност да се защитят от външна принуда. Те могат само да искат да принуждават другите да плащат високи данъци в техен интерес. Но ако вие не вярвате, че другите могат да имат убеждения, които надхвърлят рамките на икономическите им интереси, то тогава и собствените ви убеждения се оказват под въпрос.
Списание Пушкин № 4/2009
Превод от руски Виржиния Томова
[1] Термин от макроикономиката, идващ от "стагнация" и "инфлация". Това състояние на икономиката се характеризира със слаб икономически растеж, с инфлационен ръст и с увеличаване на безработицата. Дължи се на монополна политика, поддържаща високи цени в условия на криза, а също и на правителствени антикризисни мерки, като например регулиране на цените (бел. ред.).
[2] Това са стопанските реформи на Роналд Рейгън, подчиняващи се на идеята за „икономика на предлагането”. В резултат на разбирането, че натрупването на богатство зависи от стимулите, правителството на Рейгън намалява данъците и административната намеса в бизнеса (бел.ред.).
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
