Какво става с културата и образованието?
Любима тема в съвременното Ганково кафене на България е състоянието на културата и образованието. Като че ли става дума за различни неща. И сякаш има една единствена култура и някакво образование, унифицирано и монолитно като паве. Развиват се конспиративни теории: „държавата обявява културата за излишна”; „комплексираните ни държавници унищожават целенасочено културата”. Или обратно: „държавата хвърля грешни пари за глупости”, където под „глупости” се схващат високата култура и висшата образованост.
Коректният отговор на въпроса „какво става с тях” е „нищо”. Не че в културата ни не става нещо. Напротив, лаская се от мисълта, че в бъдещите дебели книги по история на културата последните три-четири петилетки ще се описват като време на многопосочни дирения и многообразни открития. Тоест, като доста продуктивен период.
Питането обаче е не за това, а за държавната политика в тази сфера. При това, ясно трябва да се заяви, че при демократичен режим тя се концентрира в два основни инструмента: от една страна, във финансирането на добре дефинирани институции и стратегически селектирани проекти, а от друга, в мобилизирането на съответните държавни ресурси за полагането на културните постижения в официалната ценностна йерархия, сиреч делегирането или не на официален престиж.
„Нищото” характеризира структурата на културната и образователната производителност, стояща в пряка зависимост от опцията на държавата. И то не защото българските културни дейци са свикнали да „клечат на държавна ясла”. А защото иде реч за поемането на държавнически ангажименти към ясно форматирани структури заедно със създаването на възможности или невъзможности за съществуването на техни алтернативи.
И в последните 20 години българската държава демонстрира почти тотална стратегическа безпомощност, която сегашното правителство пък упражнява като норма. По отношение на културата тази безпомощност има все пак една генерална обективна предпоставка: високата култура и образованост вече не са държавно-образуващ елемент.
Държавата, формирана в режима на националистическата нормативност на XIX и ранния XX век, предполага стимулирането на националната култура с категоричността, приложима към поддържането на войската, например. Не аз съм измислил тезата, че националният език е „диалект, съоръжен с армия”. Тя обаче с болезнена яснота изрича пряката връзка между културата и националистическата държавност. Конституирането на държавната училищна система, народната библиотека, народния музей, държавния университет, народния театър са действия, еднопорядкови с изграждането на армията, полицията, пощата и железницата. В националистически структурираната държава те са системообразуващи елементи.
Този факт далеч не заявява обаче някаква промислена културна и образователна стратегия на българските политически елити от онова време. Тъкмо напротив. Тогава се основополага моделът, в който политическото неизменно корумпира културно-творческия и научния етос. В този модел се прави всичко възможно, за да не се допусне форматирането на сферите на културната и научната креативност като самостоятелни социални структури. Политическото ги доминира и ги пренарежда след всяка своя промяна.
В такава ситуация е невъзможно не само изграждането на школи и традиции, но и следването на какъвто и да е континуитет. Затова творческата активност си остава частно дело на твореца, което обикновено не получава подкрепа и официално признание (във всеки случай – приживе). Тази рамка обуславя ранното изчерпване както в лично, така и в институционално отношение. Примерите за това са почти всички факти от артистичната и академичната истории на България. Ще напомня само някои от най-симптоматичните.
И „Мисъл” (1892-1907), и „Философски преглед” (1929-1943), най-успешните и авторитетни издания, са изключително частна инициатива. Както се вижда, те устояват срещу императивите на модела по около три петилетки. Другите гаснат още по-бързо. Частни са и меродавните издателства („Хемус” на Христо Хаджиев, „Игнатов” на Иван Игнатов, „Т. Ф. Чипев” на Тодор Чипев и т.н.). Същото е валидно и за науката, и за изкуствата. Постиженията там се гледат като плод на персонални творчески, изследователски или педагогични амбиции. И нищо повече.
Знаменателно е, че цял ред държавни културни институции са създадени по лична инициатива на един или друг стратегически мислещ интелектуалец, а не като резултат от държавна политическа логика. Редно е да се споменат поне Иван Шишманов (в качеството му на министър на просвещението) и Богдан Филов (като директор на Народния музей и председател на БАН). Пак на Шишманов дължим откриването и подпомагането на десетки талантливи творци, станали после културни емблеми. В общия случай, обаче, критериите са съвсем други: партийни, роднински, земляшки или просто случайни и безхаберни. Тогавашната държава не произвежда стратегически перспективи, не дава възможности за създаването на иманентен каузален ред в сферата на културата и образованието, не работи за акумулирането на неин социален престиж.
Комунистическият режим извежда тези особености до пълна гротеска, добавяйки към тях скудоумните си идеологически императиви. Там нещата само изглеждат по-различно. Цената за привидната престижност на артистичната и академичната кариера е трудният баланс между идеологическото послушание и творческия импулс, задължително предполагащ свобода. Този баланс няма как да бъде удържан дългосрочно, което обяснява краткостта на действително творческите биографии в тогавашната култура. Пак това обяснява и конфузно малкия (в сравнение даже с предходния период) обем на качествена продукция, създавана почти без изключение въпреки, а не благодарение на системата.
На това отгоре т.нар. „социализъм” е по дефиниция неспособен на стратегическо мислене. Да, той твори някакви планове – петилетни и до края на историята, ситуира се исторически посредством едно идеологически пренаредено минало, всъщност обаче живее само и единствено в настоящето, в сегашния ден. Това задава и типичния за системата „волунтаризъм” заедно с нездравата му увереност, че „производствените мощности”, веднъж създадени, са призвани да функционират по този начин до щастливия край на света, без отчитане на исторически, технологически и каквито и да било развития, без мисъл за конкурентност. Експанзията, включително в културната и образователната сфера, има поради това чисто количествен характер. Неин единствен резултат е (принципно немотивираното) нарояване на културни и образователни институции, задължително зависими от държавата.
Днес и двата модела са отчайващо непродуктивни. Политическата система на „социализма” се оттече безславно и, надявам се, окончателно. Съвременната държава, вече не собствено националистическа, преформулирайки фундаменталните си приоритети, изгуби интерес към високата артистична и академична култура като държавно-формиращ фактор. Разбира се, това не е само български проблем. Разликата е там, че държавите, способни на стратегическо мислене, отдавна са взели и взимат своите решения, които далеч не са еднотипни. Те са функции на традициите, ресурсите, обществените нагласи и даже на степента на разпространеност на езика и броя на населението.
Колкото и банално да звучи, ключовият камък на културната структура е тъкмо държавната стратегия. Държавата именно трябва категорично да заяви своите приоритети. Тя би могла да избере стимулирането на масовото образование и масово практикуваните и консумирани културни форми, а елитарните да предостави регулирано на частната инициатива. Би могла да се насочи към стимулирането само на свръхвисоки и авангардни културни и образователни постижения, а останалото да насочи към общините и гражданското общество. Или да търси някакви динамични смесени форми. Би могла да заяви и пълна непричастност. Българската държава обаче не заявява нищо.
Тя отказва да избере между две основни перспективи. От една страна: егалитарният модел, задаващ видимостта за всеобщ достъп до културата и образованието в целия им възможен регистър. Той е съблазнителен, защото държавата очевидно не желае да изпусне контрола над културното производство, нито пък да се откаже от един основен популистки ресурс.
От друга страна: елитарният модел, който предполага рязка социална диференциация и имуществен ценз в сферата на културата и образованието. Убеден съм, че в България могат да бъдат изградени малко на брой високо професионални културни и образователни институции, конкурентни на всякакви равнища. Те биха могли и да се самоиздържат. Проблемът е, че ще бъдат достъпни само за онези, които имат джоб да си ги позволят. Както те, така и работещите в тези институции, няма да имат за какво да целуват ръка на държавата.
В страните, възприели този модел, има обаче обилни количества структури (църкви, частни и обществени фондации, обществени конкурси, премии, стипендии и т.н.), призвани да осигурят производителен достъп на онези личности от имуществено несъстоятелните слоеве, които успяват да докажат своя талант. Това естествено отнема неслучайни лостове от ръцете на държавата, междувременно възпитала себе си да прави разлика между „държавно” и „обществено”. Решаващото тук е именно пренасочването на мисленето от (конвулсивно наличния) етатистки към социалния интерес, което видимо не може да се случи в главата на нито един действащ наш политик.
Вместо да решава каквото и да е било, българската държава час по час обявява начасничави промени, които – поради липсата на стратегия – нито могат да доведат до нещо, различно от хаос, нито целят излизане от хаоса. Те по-скоро са неговите (на хаоса) инструменти.
Сегашното правителство има за своя парола думите „ре-визия” и „ре-формиране”. То обаче забравя, че преди това трябва да има визия и познаване на заварената форма. Какво е собствено реформиращото в реформите „Рашидов&Игнатов”? Досега са в ход главно сливания на институции, най-често безсмислени, а понякога и вредни. Цялото „реформаторство” се свежда до търсенето на начини за инвестиране на все по-малко държавни средства във все същите структури по един двойно мъртъв образец. Междувременно не се формулира държавна културна стратегия, не се фиксират приоритети, не се обявяват критерии за селекция, не се дефинират пространства за инициатива на обществения, общинския и частния интерес.
Това „смутно време”, траещо вече почти един цял творчески живот, неизбежно генерира усещането за несигурност и липса на перспектива – за разпад. То пък стои в основата на отблъскващата мърлящина, масово характерна за културните и образователните ни институции. Принципът „ще мине и така” е функция на държавната политика. Не може една „скъпа” постановка да струва 30 000 лева и от сцената да не лъха на мизерия. Не може един университет да няма средства за поддържане на сградния фонд и аудиториите му да не напомнят обори от ерата на ТКЗС. Не може един професор да получава колкото низов банков служител, да има 0 лева изследователски бюджет и да бъде на постоянна академична висота. Няма как.
В унисон с финансовата е и политиката по изграждането на официален престиж. Масовата и във всички случаи официализираната медийна визия за българския културен и академичен елит е неизменно чалгаджийска. Имам предвид и самото натрапване на артистични и академични „чалгаджии”. Много по-опасно е, обаче, позиционирането на високо артистичните и академичните фигури в сферата на анекдотичното, подценяването на креативно-културното и научното, полагането му като обществено ирелевантно. Подменят се културните кодове. Кодовете на низовата култура агресивно се налагат като универсални.
Често заявяваната надежда, че „талантът ще се изяви при всички положения”, е горчива илюзия. Всяка дарба иска своето култивиране, включването си в традиция (дори когато се обръща срещу нея), трайното си осъществяване и съизмерване в континуитетен контекст. Визиите и ре-визиите, формите и ре-формите, налагани от сегашната държавна политика, не предполагат сбъдване на нищо от това. Онова, което все по-очевидно се сбъдва, е „стягането на куфари” и реализация там, където има среда за нея.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
