Назад към природата
Назад към природата. Елеонора Друмева, Десислава Костадинова, Свилена Колева, Елена Калудова, Калия Калъчева, Александър Петков, Минко Йовчев, Зоран Георгиев, галерия-книжарница София-Прес, 16 – 30 юли 2010
Почти произволен, този сбор от студентски работи носи приятно усещане за свежест без никаква претенция за изключителност. Също толкова успешно изложбата можеше да бъде наречена и “Назад към натурата”. В синхрон с реалистичната тенденция в съвременната ни живопис, повечето автори са направили именно това – още едно упражнение по овладяване на натурата. Но то съвсем не се изчерпва само с умелото подражателство, а продължава нататък към нейната употреба в името на разказа и тънкия живописен съспенс. Точно това е моментът, в който се разпознава и почеркът на преподавателя. За Андрей Даниел натурата отдавна е лекота, с която си служи не просто за забавление, а за да гради поредица от цветни метафори, философски ребуси, поучителни истории, същински фетиши в полето на двуизмерното изображение. По всичко личи, че неговите студенти са приели това поведение в живописта като верния модел. То е не толкова назад към природата в смисъла й на безоблачна пленерна жизнерадост, а по-скоро напред към природата/натурата като наново премислена възможност за изразяване.
Разбира се, ще се въздържа да чета наименованието на изложбата като тема. То просто обединява едно моментно хрумване и желанието за обща изява. Всяка връзка с това название в коментара ми е също в духа на закачката, с която е измислено то за експозицията.
Два експресивни пейзажа на Свилена Колева се появяват редом до композиция от лицата и странните типажи от улиците и метрото на Париж, изпълнена с еднакъв, неопосредстван от излишни формалности, замах. Живописта тук е най-сериозен ангажимент и пренася най-много смисъл, независимо от жанра и от композиционните подробности.
За Елеонора Друмева пейзажът е като че ли само повод да прояви творческия си субективизъм, да бъде и да разказва в него някак от първо лице. Но в чисто формален план, тя като че ли губи значително от своята самостоятелност в полза на възприетия модел.
В картините на Зоран Георгиев “природата” е виц, нещо като форма на градско подивяване, което може да намери изненадващо разнообразна изява. В този случай то е разказ за едно напиване, пресъздаден в краен реализъм на изживяването.
Калия Калъчева участва с две композиции на тема Пустота. Човекът – главният герой в тях - е смален до мащаба на стафажен елемент в един безкрайно монохромен равен пейзаж. И все пак е активен и си остава главен, независимо че пустотата в тези картини буквално заслепява.
За да се завърне към природата, Елена Калудова е завила към натюрморта – сурови животински кокали върху вестник. В днешно време изобщо не очаквам да видя буржоазно пипкави вази и купи с плодове. Така че, този превод на „мъртвата природа” ми допада донякъде заради своя буквализъм и заглавията от вчерашния вестник, включени като активен фон, и ме разколеба донякъде заради предвидимостта на провокацията и на използваната метафора.
Минко Йовчев е работил също върху вицовата и социална изява на природата – начин на живот, стереотипи, детайли, аксесоари на актуалната към днешна дата медийна алиенация. Кодът на предметите е прост и ясен. Живописта е също поставена в пряка и много забележима зависимост от модела.
Десислава Костадинова е някъде между натурата и търсенето на нещо малко, но подходящо, за да я извади от нейната тривиалност. В този случай това е една муха.
В забележим контраст с това Александър Петков е просто затрогващ с въздушната лекота и спонтанност на акварелната си серия пейзажи. Там наистина няма друго, освен природа.
Над всичко това доминира ведрото удовлетворение от тази изява и от работата на младите живописци, но и един натраплив въпрос. По отношение на живописта в последните години младата ни художествена сцена се формира главно от студентите в ателиетата на професорите Андрей Даниел и Божидар Бояджиев. Повечето от имената в тази изложба са вече познати и забелязани от техни изяви. Фигурата на преподавателя, разбира се, също е там. Не можем да честваме творческа самостоятелност, без да калкулираме неговото присъствие. Това ми се струва нормално и до голяма степен очаквано. Но къде са другите?
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
