Новото дисидентство
Неотдавна „Парадокс” издаде една любопитна книга – „Праволинейна ... инерция” от Русчо Тихов. Тя представлява класически „ръкопис в чекмедже”, от тези, които толкова много ни липсват. Едно двайсетгодишно момче в края на 60-те години пише нещо, което днес някой критик би нарекъл „роман”: може би хаотичен поток на съзнанието, може би литературно бълнувана изповед... Във всеки случай, текстът е напълно извън нормата за литература по онова време, той изразява съпротивата на един млад, интелигентен човек срещу неговата действителност. Неслучайно Юлия Кръстева, която му праща дълго писмо-критика, вижда в този неиздаваем тогава „роман” алтернатива на обезсилената откъм бунтарски рефлекси българска белетристика.
Наистина, преживяхме половин век в условията на един тоталитарен режим, без да дочакаме големи текстове на духовната съпротива. Каквото и да говорят националистите за „демократичния инстинкт” на българския човек, огромното мнозинство от хора си бяха открили начини за частен уют в гънките на комунистическата действителност. Едни намериха смисъл в убеждението, че вярват в „идеята”, други – в умението за съглашателство, трети – в дискретната и разумно невидима вътрешна съпротива срещу властта. България стана известна като държавата с най-слабо, лениво, сякаш ненужно отвътре, почти неуместно дисидентство.
Нека сега да прескочим бързо напред в историята. Какво виждаме днес – след двайсет демократични години? Феномен, който отново е достоен за удивление – цял народ от дисиденти, народ-дисидент спрямо управниците и управленията, които избира сам. Оказва се, че това, което не успя да постигне половинвековното тоталитарно потисничество, постигна го – при това много бързо – свободата от него. В някакъв момент социалните историци ще трябва да се замислят върху този парадокс и да предложат своите обяснения; засега обаче можем поне да го констатираме.
Съвременните средства за масова информация, глобализирането на нейното разпространение и особено безграничните възможности в интернет ни направиха много по-знаещи, но в никакъв случай - по-щастливи. Всъщност, за пръв път можем да въздъхнем заедно с библейския Еклесиаст, че този, който трупа знание, трупа тъга. За сметка на това станахме недоверчиви, мнителни, подозрителни към всичко, което се споделя в публичното пространство – истински социални параноици. Все по-остро усещаме дефицита на разумни и почтени хора сред политиците. Все по-ясно виждаме хаоса в поведението на институциите; все по-малко вярваме на тези, които красноречиво защитават някаква кауза; все по-често мърморим байганьовското „И едните са маскари, и другите... всички са маскари”. Това обезсмисля живота – на отделния човек, но и на целия национален колектив. Изтичането на хора, особено на млади хора, не е само въпрос на безработица и нисък стандарт; повече от липсата на пари го подхранва липсата на вяра в смислеността да живееш точно тук, сред тази група от хора. Българинът се е оттеглил в себе си така, както никога досега. Не му останаха много възможности за избор на смисленост: голият лов на пари и власт, развлеченията, кресливата телевизия, самотата пред компютъра... Нищо от това обаче не може да му набави липсващото усещане за духовен живот.
Може би има все пак алтернатива... твърде старомодна наистина, но вечна като света: религията. Имам предвид християнството (а защо не и мюсюлманството, и юдейството по тази логика?) като нравствено преживяване, защото като институция, особено като българска институция, то изглежда безнадеждно фалирало. Само че има един проблем: християнският път извежда към приемането на страданието като единствен начин за съучастие в битието на Бога. Колко хора в днешния западен свят са готови да прегърнат страданието като спасение? Човечеството изглежда изморено от способността си да страда, целият постмодернизъм беше покръстване в удоволствието като право на личен живот. От страданието днес става само добра литература.
И пак стигаме до въпроса за безалтернативността, за липсата на „български” смисъл, за политическия фарс, за повсеместната криза на доверието... Ето, това е новото дисидентство. Колко ще стоим в него, докога, ще излезем ли някога, има ли смисъл да излизаме или, както казват някои, по-добре е колективно „да се разпуснем”? Оказва се, че свободата не ни донесе отговори, а нови – и сякаш неразрешими – въпроси.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
