Да смутиш самодоволния западен поглед
6. Берлинско биенале, What is waiting out there (Какво чака отвън), куратор Катрин Ромберг, 11 юни-8 август 2010.
Катрин Ромберг е курирала едно непретенциозно, разиграно и сурово Берлинско биенале. Вместо бляскаво изкуство, в него има политически позиции и един дискурс върху реализма с фини препратки към историята на изкуството.
Червеният входен портал на берлинския Kunst-Werke – Институт за съвременно изкуство[1], излиза директно на Аугустщрасе. Входът към 6-ото Биенале преминава през сутерена: човек върви приведен, следвайки начупени, слабо осветени проходи, докато накрая се озове в голямо изложбено хале, изпълнено с конструкция от сурови дървени греди, дело на родения през 1986 г. в Косово Петрит Халилай. Това е грубият строеж на нова къща за семейството на художника в Прищина, загубило своя някогашен дом по време на войната. Погледът се издига нагоре, докато в краката на зрителя се разхождат кокошки, временно настанени в малкия, рядко посещаван двор на Kunst-Werke. Тази ситуация може да бъде разчетена и с по-малка доза драматизъм: някои от жителите на този район отдавна наричат квартала между Линиенщрасе и Аугустщрасе "селото" – съответно, Халилай нарича своите птици „буржоазни кокошки”.
Свидетелство за независимостта на кураторката на биеналето Катрин Ромберг е фактът, че на най-младия от всичко 43 участници в шестото Биенале е предоставена възможност да изгради своята изпълваща пространството инсталация на приземния етаж, което е най-видимото пространство, с което тя е разполагала. Ако човек започне обиколката на изложбата (тя е разположена на шест различни места в града) от Аугустщрасе, ще получи впечатлението за една самостоятелна изложба, която постепенно преминава в групова. Дори на горните етажи нищо не изглежда претоварено или натъпкано. Опитната организаторка е дала на изкуството пространство за разгръщане: например чудесната видео-медитация върху съня на румънеца Йон Григореску или двуканалната HD-инсталация „Всичко, което е твърдо, се стопява във въздуха” на Марк Було, който поставя едно до друго дивото жестикулиране на брокерите на суровини от борсата в Чикаго и невероятни изображения на партизаните от богатата на петрол делта на Нигер, които от години водят безнадеждна война срещу петролния гигант Shell и нигерийската военна диктатура.
Въпреки че Було се въздържа от всякакъв коментар и оставя образите да говорят сами, работи като неговата трябва да бъдат приети като доказателство от онези критици на биеналето, които още преди откриването му за пореден път привидяха изкуството като пленник на политиката и документализма. В действителност, Ромберг, която, между другото, заедно с Марион фон Остен, неотдавна направи за Федералната фондация за култура[2] в кьолнския Kunstverein голямата изложба „Проект миграция” (Projekt Migration), не е известна като привърженик на самодоволния естетизъм или бляскавото изкуство, което познаваме от арт панаирите. При биеналето се знаеше отрано кой е ангажиран. „На фона на всички кризи, в изкуството трябва да бъдат застъпени позиции, които да подлежат на дискусия”, поясни Ромберг при представянето на идеята за биеналето.
Проблемите на едноизмерната изложба се заобикалят
Въпреки това, изложбата не се е превърнала в агитпроп мероприятие, което предлага на зрителите проблематиката на днешния ден в естетично оформени опаковки. Преминавайки покрай множеството видеоинсталации, концентрирани във втория център на биеналето - един изоставен универсален магазин на кройцбергския Ораниенплац, човек разбира: връзката с реалността, предимно медийната, както е изложена тук, е нарушена. Преобладава недоверие към еднозначните образи. Така например, Ави Мограби конфронтира млади израелски войници от един контролно-пропускателен пункт с камера, пред която те се изнервят и стават агресивни. Записващият апарат се превръща в средство за намеса и по-малко в машина за дистанциране, както някога го описа Сюзан Зонтаг. Връзката със света се възстановява повече от всякога чрез медиите, а образите не се поддават лесно на изтриване, макар великолепното видео на руснака Андрей Кузкин да внушава друго. Под звуците на бумтящо габа-техно една френетично движеща се фигура с газова маска поставя луксозни списания във вана с киселина, за да може накрая да избърше печатарското мастило с помощта на домакинска гъба.
Естествено, това разбиране за комплексния медиен свят не е съвсем ново. Също както и инсценираният по познат начин суров характер на архитектурата на изложбата с нейните небоядисани стени, видеокутии от необработен шперплат и килими втора ръка. Това било заради желанието „да бъде смутен наслаждаващият се западен поглед”, съобщи Ромберг по време на конференцията при откриването, която беше преместена от традиционния Клерхенс Балхаус[3] в Културния център на Анадолските алевити[4] в Берлин-Кройцберг. Разбира се, това също обслужва наслаждаващия се поглед на ценителя, който познава и друго - антисептичните ексцесии на Белия куб[5] и други blue-chip[6] галерии; и тъкмо по тази причина би могъл да оцени непретенциозността на това биенале, което и тази година беше субсидирано с 2,5 млн. eвро от Федералната фондация за култура.
Все пак, Ромберг е успяла да избегне подводните камъни около една едноизмерна изложба на съвременно изкуство не на последно място благодарение на поканата за участие към нюйоркския изкуствовед Майкъл Фрийд, който посвещава един кабинет в Старата национална галерия на Адолф Менцел, с което обогатява водещата тема на биеналето - разнообразните връзки между изкуство и реалност - с едно изискано изкуствоведско разклонение. Актуалният преход се е получил неочаквано исторически: в дванайсетата година на своето съществуване, Биеналето се е превърнало в част от историята на Берлин. За първи път при подновяването на тематичните линии от предишни години се случва нещо като саморефлексия, което за живеещия в историческа забрава Берлин представлява една противоположност на самодоволството.
Берлин, 10 юни 2010
Превел от немски Светослав Недев
www.art-magazin.de
[1] Kunst-Werke Berlin - KW Institute for Contemporary Art е място за изложби за съвременно изкуство в квартала Шойнефиртел в центъра на Берлин. Кунст-Верке е основан в началото на 90-те години от Клаус Бизенбах и негови състуденти в сградата на някогашна фабрика за маргарин на ул. „Аугустщрасе”.
[2] Kulturstiftung des Bundes или Bundeskulturstiftung е федерална фондация, инициирана и основана през 2002 година от тогавашния федерален Министър на Културата и Медиите - Юлиан Нида-Рюмелин, със седалище Хале (Заале).
[4] Алевитите са етно-религиозна група в Турция (включва част от турците и кюрдите), в северозападен Иран, в Ирак и на Балканите.
[5] White-Cube – една от най-известните галерии за съвременно изкуство в света, намираща се на Хокстън Скуеър в Ийст Енд, Лондон. Галерията представя Деймиън Хърст, Трейси Емин и други международно признати художници.
[6] Blue chip - капитал на компания със стабилни печалби и не големи пасиви. Блу чип акциите плащат редовни дивиденти дори когато бизнесът върви по-зле от обикновено. Терминът идва от казината, където сините чипове представляват най-голяма стойност от всички цветове.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
