Изолация
Изкуство и изолация, Лика Янко (1928 - 2001), Иванка Сокерова (1926 - 1993), Славка Денева (1929 - 1984), Никола Даскалов (1924 - 2001), Иван Георгиев - Рембранд (1938 - 1994), Жени Механджийска (1927 - 1990), Красимир Добрев - Доктора (1953 - 2006). Куратор Николай Ущавалийски, НХГ, 10 юни – 4 юли 2010
През 1953 Славка Денева отказва да промени дипломната си работа според изискванията на комисията и не се дипломира в Художествената академия. Картината “Товарене на щайги с домати по залез слънце в с. Конаре” беше показана наскоро в галерията на СБХ на „Шипка” 6 в юбилейната изложба, организирана по случай 80-годишнината от рождението на художничката. Няма как да остане незабелязана на фона на останалите й произведения. Определено се открои като изключение с тематика и изобразителен език, въпреки че видимо си личи затруднението на авторката в опита да примири интензивния цвят и тънката мазка на собствения си почерк с формалните изисквания на онзи исторически период.
1966 е особено трагична година в биографията на Иван Георгиев – Рембранд. Художникът губи ненадейно майка си, а при първия му опит за участие в обща художествена изложба, картината му е отхвърлена от журито. От този момент нататък авторът се отказва напълно от професионална изява. Първата му изложба е посмъртна. А сега неговите работи въздействат така, сякаш са внесени от друго място и време, без никаква стилистическа или тематична връзка с еволюционните стадии на социалистическото ни изкуство.
Иванка Сокерова се развива като изключително надарено дете, докато на 12-годишна възраст, вследствие на заболяване, се парализира дясната й ръка. До края на живота си тя работи само с лявата. През 1956 – годината на бодри априлски реформи – завършва скулптура в художествената академия при проф. Марко Марков. Но до края си остава сякаш напълно недокосната от заобикалящата я реалност, правейки безбройни серии от керамични релефи с примитивни туземско-пещерни сюжети, колажи, рисунки... Наскоро имах рядката възможност да прочета част от личната кореспонденция на тази авторка (архив на Димитър Грозданов) и да се убедя лично в нейната постоянна екзистенциална тревога и рядка ерудираност.
Първата самостоятелна изложба на Лика Янко през 1967 е закрита преждевременно по идеологически причини. След множество критики по повод участията й в няколко ОХИ и тя, като мнозина, намира своето убежище в приложните изкуства. Не мога да подмина нейния “Автопортрет зад решетка”, рисуван в паметната 1968. Не само заради решетката и заради това, че годината е апликирана специално с конопено въже като част от композицията заедно с обичайното „Лика”. А конкретно в селекцията, показана сега, цветът изненадващо надделява над бялото, с което сме свикнали да свързваме семантично и формално нейното творчество.
В периода 1957-58 Никола Даскалов рисува един кощунствен за онзи исторически отрязък цикъл от 80 малки по формат живописни абстракции. По това време авторът се занимава интензивно с дизайн и сценография и работи като художник към “Българска кинематография” и издателство “Народна просвета”. Показва своето живописно “отклонение” за първи път пред публика едва 30 години по-късно. Сега датировката на тези произведения наистина буди особен респект към автора им.
Красимир Добрев-Доктора страда от множествена склероза. От 1992 е инвалид, прикован на легло, и всеки малък детайл от интериора на болничната му стая се превръща за него в съдбовно важен сюжет, който разработва в рядко експресивни и монохромни композиции.
В началото на 60-те Жени Механджийска - напълно непознат за повечето от съвременниците автор - заедно с Лика Янко и група жени художници пътува из Родопите и рисува пейзажи. Но пейзажите, които виждаме сега, са нахлули в една територия на модернистични опити, по-близо до абстракция в някаква необичайна интуитивна форма, отколкото до буржоазната изява на жанра.
Пресечната точка между политиката на естетически диктат и повратния личен момент в биографията е основна тематична нишка на тази изложба. Николай Ущавалийски е събрал някои от авторите, които изплуваха най-успешно от постоянната цикличност между изолация и реабилитация и от ревизията на художествената ни история в последните 15 години. Коментарът за тяхното творчество обикновено започва с уговорката, че все пак в българското изкуство в годините на утвърден социалистически реализъм не може да се говори за същинско дисидентство. Няма и достатъчно предпоставки, които да въведат разделение между официално и неофициално/неконформистко изкуство. Художественото дисидентство в България е намерило своята епизодична изява най-вече във формални и жанрови изключения в творчеството на автори, които са имали достатъчната култура, себеуважение или ексцентризъм да продължат да се развиват според своите, възпитани в модерните европейски модели, представи. Пък и в крайна сметка на фона на цялата демагогска субективност на критерия винаги е било и си остава трудно да застанеш пред журито като категорично “правоверен” или като изявен бунтар. Особено когато разликата между двете касае най-вече вариации в т.нар. пластически език.
Винаги ми се е искало да видя една наистина политическа изложба, която да „нищи” достатъчно критично художествения антиконформизъм в България още от “жендовизма” през 50-те, та чак до N-формите на по-късен етап и съвременния концептуализъм, който се развива при нас. Но мисля, че в този случай кураторът съвсем основателно се е разграничил от политиканстване. То не е тема на този подбор. Изолацията го изчерпва много по-пълноценно, включвайки в творческия избор на авторите и техните индивидуални житейски съдби. Независимо от това, че този избор е най-често силно катализиран от идеологическия контекст, в който им се налага да творят.
Но какво друго ги обединява и ги лансира така убедително в съвремието ни? Оставям настрана нуждата от това да сглобим най-сетне пълната картина на българското изкуство от миналия век. Тези художници са забележими с тяхната откровена и спонтанна неконвенционалност. В подбора на Николай Ущавалийски тя се изявява максимално пълноценно. Така осъзнаваме напълно тяхната различност с примитивистична естетика, необичайни сюжети, волно боравене с жанровете, с преимущество на автопортрета, влияния и заемки, които при по-самонадеян анализ може да извадят тяхното изкуство от застигащата местна традиция и да го синхронизират с други актуални за времето му тенденции.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
