Всичко се движи по-бързо, а нищо не се променя: парадоксът на ускорението
В нито една от предходните епохи дейните хора, т.е. развълнуваните и неспокойните, не са били по-ценени.
Ницше
Днес нищо не е по-широко споделяно от съзнанието за ускорение. Многобройни есета, числящи се към жанра „диагностика на епохата”, настояват върху нарастването на скоростта, станало възможно благодарение на техниката, и върху ускорението на ритъма на живот и стремителните социални преобразувания, с които се характеризира настоящето. Тези феномени са толкова импозантни, че „глобализацията”, която логически би трябвало да се свързва с пространствени развития, все по-често е описвана в термини на темпоралност. В един „глобализиран” свят всичко се движи много по-бързо, а крайните срокове не спират да се скъсяват. По подобие на капиталите, времето е схващано като безкрайно разширяващ се обект на печалба.
Преживяването на ускорението по странен начин се дублира от впечатлението, че нищо не се променя. В действителност, свиването на времето е придружено от едно изчерпване на утопиите и от едно вторачване в настоящето, които правят почти неосезаеми промените, понасяни от индивидите. Разбирането на този парадокс представлява крачка към разбирането на природата на модерността. Можем да датираме раждането на Модерните времена от откриването на закона за инерцията, който гласи, че телата следват едно равномерно ускорено праволинейно движение, докато не срещнат пречка. Отсега нататък – и това се разпростира много отвъд физиката – доказването на този закон се пада на онези (материални тела, личности или институции), които остават в покой и трябва да оправдаят това. В модерността очевидността на движението и на неговото ускорение се налага както върху природата, така и върху човешките дейности: в очите на едно общество в непрестанна трансформация застоят означава подозрителна аномалия. Въпреки че е усещано, това ускорение не винаги е разбирано; така че нарастването на скоростта не изключва чувството за инерция. От момента, в който ускореното движение се превърне в норма, преставаме да забелязваме неговата скорост. Както ни е добре известно, пътуването със самолет е преместване, което най-малко прилича на пътуване: ускорението не предполага по необходимост преживяване на промяна.
Така че, парадоксите на ускорението имат нещо общо с тези на модерността. Силата на книгата на Хартмут Роза се състои в това, че разглежда заедно феномените на нарастването на скоростта и типично модерното оценностяване на сгъстяването на времето. Той не се задоволява с описание на ефектите от ускорението, за да ги отхвърли или превъзнесе, а търси техните причини в основите на проекта на модерността, дефиниран като „проект за автономия”. Този сблъсък на настоящето с основополагащите го имплицитни норми позволява на автора да постави проблема за природата на съвременния свят. Какво се случва днес с отношението между времето на всекидневния живот и времето на историята? Останал ли е верен глобализираният свят на стремежа на Просвещението към едно по-скъсено време и към една по-голяма автономия? Или, напротив, генерализираното ускорение на ритмите води до „отхвърляне на най-дълбоките етически и политически убеждения на модерността”?
За да могат подобни тежки въпроси по убедителен начин да бъдат засегнати, трябва да се направи разграничение между различните регистри на ускорението. Обърканото усещане, че „всичко се движи все по-бързо и по-бързо”, не е достатъчно, за да бъдат отчетени съвременните феномени, и най-вече не обяснява парадокса на едно толкова генерализирано ускорение, което сякаш съвпада с неподвижността. Ето защо Роза разграничава три измерения на социалното нарастване на скоростта: „техническото ускорение”, „социалната промяна” и сътресенията в „ритъма на живот”. Основната част на книгата е посветена на преплитащите се отношения между тези различни режими на темпоралност (от най-обективния до най-субективния), на тяхното взаимно усилване и, понякога, на тяхното противопоставяне. Авторът анализира последователно различните дефиниции за ускорението, неговите прояви в модерността, причините за възхода на скоростта и, най-сетне, неговите съвременни последици. Оттук произлиза една смела теза, според която увеличаването на скоростта може би е истинският мотор на (капиталистическата) история. Далеч от това да бъде просто последица от техническите преобразувания, ускоряването означава процес suigeneris [единствен по рода си, със специфична природа – б. пр.], чието радикализиране обяснява по-голямата част от социалните феномени на съвременния свят.
Вместо да следваме схемата на автора (и за да подложим по-добре неговата теза на проверка), първо ще се запитаме какви са залозите на една „социална критика на времето”. Ако времето може да се превърне в предмет не само на една социология, но и на една критическа теория, то е защото неговите свойства го разполагат на пресечната точка между социалното и психичното. Темпоралността не представлява рамка, недокосната от човешка ръка, понеже си има своя собствена история. И ускорението показва, че тази история е най-добрият вход в интерпретацията на модерността. След това ще реконструираме анализа на Роза на разривите, с които се характеризира съвременният свят в неговото отношение с модерния проект. Какво се случва с феномена на ускорението в една „късна модерност”, която се характеризира с процеси на глобализация? Съвместимо ли е още остойностяването на потоците и движенията на хора и капитали с проекта за хуманизиране на времето? Да отговорим на тези въпроси, означава да сложим една нова политическа диагноза на настоящето.
Времето като двигател на модерността
Хартмут Роза е роден през 1965 г. и принадлежи на четвъртото поколение в Критическата теория на Франкфуртската школа. Още от създаването си през 30-те години на ХХ век, тя си поставя за цел да анализира парадоксалните развития на модерността, т.е. съвкупността от феномени, които, въпреки или пък тъкмо поради реториката на прогреса, блокират социалните и културните динамики на еманципация. Независимо дали критиката е насочена към митологията на разума, както при Хоркхаймер и Адорно, към свеждането на рационалността до нейната инструментална употреба за сметка на комуникационната, както при Хабермас, или към социалните патологии, свързани с отказа на признание, както при Аксел Хонет – винаги става дума за отсяване на зърното от модерната плява. Търсенето на момента, от който насетне модерността „дерайлира”, задвижва повече или по-малко всички тези философски проекти. Песимизмът на подобни анализи е пропорционален на преждевременността на обръщането на модерността срещу самата себе си: от самото й начало, според основателите на школата, много по-късно и случайно, според Хабермас.
Отправната точка на Роза позволява тази проблематика да бъде преориентирана от „дерайлирането” на модерността по посока на нейните парадокси. Класическата социология, чието раждане се обяснява чрез неотложната нужда от анализ на модерните феномени, се старае да осмисли радикалните социални промени, тръгвайки от един водещ принцип: опитомяването на природата (Маркс), разделението на труда (Дюркем), рационализирането (Вебер) или индивидуализацията (Зимел). Още при класическите социолози тези принципи са извор на парадоксални развития, които изглежда им противоречат: риск от екологична катастрофа, социална аномия, криза на смисъла, мистифициране на различните видове опит. Всичко се случва, сякаш още от самото си начало модернизацията е била носителка на патологии, които противоречат на нейния първоначален смисъл. Тезата на Роза трябва да бъде схваната тъкмо в този контекст: да се изяви един нов принцип на модерността, като в същото време се покаже, че е по-добре тутакси да си дадем сметка за нейните парадокси.
Всички по-горе цитирани социолози изтъкват отношението между модерния живот и едно ново схващане за времето. Във Веберовия анализ на духа на капитализма времето, функциониращо като капитал, играе централна роля, а Зимел прави майсторски анализ на „нервността”, която цари в съвременните големи градове. Модерният индивид е делови индивид, загрижен да употребява времето, с което разполага, по най-добрия възможен начин, тъй като му липсва и най-малката гаранция за съществуването на друга темпоралност, която да се прехвърли отвъд този живот. Но „Ускорение. Една социална критика на времето” е първата книга, която предлага систематично изследване на произхода на съвременния свят, тръгвайки от въпроса за темпоралността. В действителност, времето е социологически оператор от първи ред, тъй като обозначава както привидно природната рамка на човешкото съществуване, така и едно социално измерение на опита. Установяването на едно всеобщо важащо датиране, изобретяването на механичния часовник, както и въвеждането на строго фиксирано работно време, разкриват, че времето е следа от социалното в субективното съзнание.
Майсторският ход на Роза се състои в разглеждането на историческите парадокси на модерността през този структурен парадокс на времето: времевите форми на обществото са „мястото, в което системните императивни се превръщат, ‘зад гърба на актьорите’, в ориентации за живот и действие”. Има една субективна очевидност на времето, тъй като то е онова, в което ние винаги действаме. Ето защо то изглежда като да е непроменлива природна даденост. Но социологията не изпитва никаква трудност да покаже, че тази „природност” е илюзорна, тъй като времето не е само ситуация на преживяване, а е само по себе си преживявано според социални представи, които не спират да се развиват. По този начин Роза напомня, че до средата на XIX в. времето било измервано според опита за пространство (изгрев или залез), без да се отчита никакво обективно измерване. В една и съща страна времето не било синхронизирано, а зависело от възприятието за пространство и сезони. Дори само този пример показва, че социалната институция на механичния часовник и часовите зони трансформира из основи субективното възприятие за време. Модерната трансформация се състои в налагането на времето като еднакво за всички и в неговото отделяне от преживяното пространство. Това е условието, за да бъде то рационализирано, да влезе в серия от изчисления и по този начин да ритмизира колективното съществуване на социалните субекти.
Как това редуциране на времето до количество се свързва с ускорението на техническите иновации и на ритмите на живот? Роза цитира многократно Козелек относно свойственото за модерността историзиране на времето. За да се появят понятия за история (като „колективна единичност”) и за прогрес, времето трябва да бъде дефинирано по друг начин от една пасивна среда на човешка еволюция: то трябва да се наложи като неин фундаментален вектор. Времето става историческо, след като се възприеме като едно и също за всички и неговият „преход” се интерпретира като прогресивно реализиране на една цел. Само че поставеният в края на XVIII в. знак за равенство между време и история на човечеството е неотделим от едно съзнание на ускорение. В модерността историческите субекти свидетелстват за разделяне на „пространството на опита” от неговия „хоризонт на очакване”: бъдещето е призив за съкращаване на настоящето, за да се предизвика появата на нов смисъл. Сигурността, че „не всичко се движи достатъчно бързо”, е източник на енергия, която ускорява историческите трансформации в същото време, в което премахва традициите.
Следователно модерниятpathos на новото предполага едно ускорение на времето, което първоначално е обещание и което, според Роза, се проявява и в трите режима. Техническото ускорение трябва да позволи човекът да се превърне в господар и владетел на природата; посредством тяхната бързина социалните трансформации разкриват мощта на волята; усилването на ритмите на живот упълномощават индивидите да се възползват от възможностите на света. Във всички случаи ускорението значително разширява полето от възможности и в този смисъл влиза в симбиоза с модерния проект за автономия. Разбира се, нарастването на скоростите не става без насилия срещу наследените ценности: още Маркс беше отбелязал, че капитализмът съдържа тенденцията да „изпарява всичко добре установено и стабилно”. Заменянето на местата с потоците, т.е. на пространството с времето, не е патент на постмодерната епоха, тъй като демонстрира разлагащата сила на една, станала креативна, човешка свобода. Няма нищо, което да не може лесно да бъде преведено в темпорални термини, дори и „разомагьосването на света” (схванато като десакрализиране на минало и настояще): изглежда, че нищо не трябва да се съпротивлява на модерното желание за свиване на времето и за премахване на дистанциите, които отделят човека от неговото историческо призвание.
Но Хартмут Роза показва много добре, че по време на първата модерност деструктивното насилие, присъщо на феномените на ускорение, е било смекчавано чрез изграждането на нови институции. Последните са от особен род, тъй като имат за функция въвеждането на ред и смисъл в явния хаос от новости. Сред тези нови форми на институционализиране на времето можем да забележим установяването на фиксирано работно време, на училището и армията като времеви дисциплини, но също и появата на всекидневна преса, насочена към туширане на напрежението между бързината на социалните сътресения и желанието за смисъл. Решаваща роля играе най-вече държавата посредством учредяването на структурирана бюрокрация и рационализирането на нейните процедури. По протежение на цялата първа модерност - и с цената на жертването на множество партикуларизми - държавите се налагат като органи за управление на социалното време. Тяхното действие в тази област се състои в динамизиране на социалното развитие (използвайки бързи и ефикасни инструменти на намеса), обуздавайки в същото време ритъма на трансформациите. Времето на правосъдието, времето на администрацията или това на училищното образование – множество институционални системи влизат в напрегнато отношение със стремителния ход на техническите изобретения и икономическите преобразувания. Можем да очертаем физиономията на социалната държава, тръгвайки от това изискване за темпоризиране на времевите промени: на всяка житейска възраст (детство, юношество, зряла възраст, старост) съответства определена институция (училище, казарма, наемен труд, пенсия), която трябва да позволи на индивидите да овладяват колективните ускорения на времето.
Можем да отгатнем, че именно в този последен пункт – артикулирането на социална темпоралност и граждански и публични институции – се разиграва разривът между „първа модерност” и „късна модерност”.
Роза показва, че от 70-те години на XX век насетне структурите, ориентирали темпоралните преобразувания, значително са се отслабили: „Националната държава се трансформира от ключова инстанция на ускорение в централна инстанция на забавяне”. Неизброими са дискурсите, които представят бюрокрацията, социалното право и всички видове темпорална дисциплина като вредни пречки пред скоростта на обществото или по-скоро на всеки отделен индивид. Изискванията за гъвкавост и дерегулация с лекота биват превеждани като по-добро адаптиране към рязката темпоралност на неолибералното настояще. Колкото до всекидневниците, те са на път да бъдат изместени от различни средства за информация в реално време (т. нар. breakingnews на информационните канали и изтласкването на традиционната преса от интернет). Следователно, кризата на институциите на класическата модерност е на първо място темпорална криза, сякаш глобализацията е въвела безпрецедентен разрив в процесите на ускорение.
Едно настояще на ускорения
Според Хартмут Роза, един образ изразява отношението на индивидите към времето в глобалния свят: образът на „свлачищата”. На първо място, социалната дерегулация се изразява в еластичност на работното време, чиито последствия тегнат над индивидите: време, което вече не е ритмизирано от институциите, се превръща в тежест за субектите, които трябва да го управляват. Модни са вече не ритуалните дейности, ритмуващи работния ден, модна е необходимостта всеки да спазва крайните срокове с всички рискове и опасности.
В късната модерност мощта на закона за инерцията сякаш се оказва усилена в многомерното ускорение, което накара западните общества да прекрачат един „критичен праг”. Вече е почти невъзможно тези преобразувания в техниката и в индивидуалния живот да бъдат разказани – толкова са бързи. Още по-трудно е промените, които ни влияят, да бъдат интелектуално осмислени. Откриваме хиляди признаци за подобно ускорение на ускоренията: вместо да бъдат поправяни, настоящите технически предмети биват замествани, почти никой не е в състояние да разбере механизмите на всекидневно използваните инструменти, а свободното време изчезва със скорост, зависима от броя на инструментите, които притежаваме, за да го овладеем. Ако си послужим с категориите на Ханс Блуменберг, всички тези явления демонстрират едно все по-фронтално противопоставяне между „времето на живота” и „времето на света”. В една глобализирана реалност проблемът може наистина да се състои в съвършеното десинхронизиране между субективни очаквания и ускорения на реалното.
Следователно, метафората за „свлачищата” е уместна за описание на нестабилните ситуации, в които сцеплението между различните аспекти на едно и също съществуване вече не е осигурено. В класическата модерност индивидуализацията и темпорализацията на човешките животи вървяха ръка за ръка и допринасяха за конституирането на „a posteriori стабилни идентичности”. Разбира се, според правната уредба, нито един жизнен път не е бил предопределен от традицията или от класовата позиция, а е зависело от самите индивиди да се включат в проекти, способни да дадат подреден смисъл на тяхната биография. На мястото на тези конструирани и институционално гарантирани идентичности идват „ситуативните идентичности” на късната модерност. В продължение на един-единствен живот можем да обичаме повече от един път, да станем консервативни, след като сме били напредничави, да превърнем верността си в отвращение, преди отново да се върнем към първоначалните си желания. Във всички случаи тъкмо ситуацията прави идентичността, на която индивидът настоява и която той утре може да отхвърли, както играчът приспособява поведението си според ситуацията в играта.
След като в зависимост от ситуацията минало, настояще и бъдеще трябва постоянно и по нов начин да бъдат свързвани и интерпретирани, идеята за това кои сме били, кои сме и кои ще бъдем постоянно се променя, казва Роза.
Следователно, господстващият израз на късната модерност би бил „темпорална дезинституционализация”. Под това не трябва да се разбира изчезването на опорни рамки във времето, а тяхното анархично умножаване. Максимата „за всичко си има време” вече не учи на търпение, а изразява радикалната гъвкавост, която въвлича индивидите в логиката на постоянното адаптиране. В късната модерност времето се планира ден за ден, почти ежечасно. Френетичното проверяване на електронната поща и четене на текстове е един от симптомите за навлизането в епохата на непредвидимото, в която не можем да бъдем сигурни, че казаното от нас ще важи дори и час по-късно.
Въпреки че не изпада в сълзливи констатации, диагнозата на Хартмут Роза съдържа мрачни описания на нашето делово и технологично настояще. Така например, можем да прочетем един оригинален анализ на темпоралността, действаща в телевизионните спектакли. Психолозите са показали връзката между интензивността на преживяванията и спомена, който ни остава от тях: едно добре запълнено време тече бързо, но оставя дълбоки следи в паметта. Обратно, едно празно време минава бавно и не оставя никакъв устойчив белег. Продължителността на (обективно все по-дългото) време, което индивидите прекарват пред телевизора, разкрива по-скоро един „модел на все по-краткото”: поради ускорената смяна на кадри то е богато на незабавни преживявания, но бедно откъм спомени – сякаш времето, прекарано пред екрана, никога не е протичало. Без съмнение, тази темпорална структура обяснява успеха на телевизията и киното (същото може да се каже и за видео игрите), въпреки обезценяването, на което те са подложени от страна на потребителите. Телевизията не изисква от зрителя да изразходва енергия, но го възнаграждава с определена скорост. Гледаме телевизия, без да я обичаме и съжалявайки, че „нямаме време” да правим нещо друго.
Подемайки по един път, разкрит от Валтер Бенямин, Роза заключава, че настоящето е „бедно откъм опит”. Но това не означава, че е изпразнено от преживявания – то е дори преситено от преживявания, до степен, че става трудно да се изгради разказ за това, което едва си спомняме. Шокът на преживяванията не е достатъчен, за да образува опит: „деконтекстуализираните” и „десенсуализирани” образи на телевизията и интернет са красноречив пример за това. Опитът се случва, когато между редуващите се събития може да бъде установено значимо отношение. Не е сигурно, че ускорението на съвременните общества позволява да се възстанови подобна връзка.
Но най-зрелищният знак за днешния разрив лежи в разминаването между поколенията:
Нарастващият разлом между хоризонта на очакване и хоризонта на опита, характерен за модерността, и, следователно, опитът за едно „сгъстяване на настоящето” може да се получи само когато промените засегнат три или четири поколения. Ако социалната промяна в качеството й на трансформация на културни убеждения достигне до ритъм, по-висок от простата смяна на поколенията […], тогава ерозирането на сигурността относно „преживявания свят” достига до качествено нов стадий, който не може да остави непокътнати нито културното възпроизводство, нито формата на отношение към себе си.
Ако в началото на модерността скоростта на социалната промяна е била междупоколенческа, то днес тя се превръща във вътрепоколенческа. Ето защо ние живеем в свят, в който е толкова трудно да бъдем съвременници едни на други. Условията на опита варират до такава степен (не само между „млади” и „стари”, но и между хора с възрастова разлика от десет години), че проблематични стават не само авторитетът или чувството за дълг, но и убеждението, че живеем в един и същи свят. Ето защо един от най-характерните аспекти на настоящето е „неедновременността на едновременното”: натъжаващото откритие, че различните поколения ги дели цяла вечност.
Точката на разрив е постигната, след като диверсифицирането на пространствата на опит се отразява върху нивото на хоризонтите на очакване. Десинхронизацията на преживяванията и на желанията обяснява защо бъдещето става мъгляво, когато стане въпрос за безкрайното разнообразие от очаквания, насочени към него.
Ако глобализацията представлява качествен разрив по отношение на първоначалния проект на модерността, то е защото тя бележи триумфа на реалното време над всяко друго измерение на съществуването. Първенството на капитала над труда в глобализацията се обяснява чрез неговата мобилност (via финансовите трансфери, които интернет направи възможни), докато трудът продължава да се съпротивлява на генерализирането на потоците, въпреки всички усилия за дерегулация. От изтъкнатото от Маркс „изпаряване” на старите ценности до „флуидизирането” на всичко реално, анализирано от Зигмунт Бауман, проектът на модерността изглежда се е радикализирал до такава степен, че се превръща в спирачка на съвременните ускорения.
Оттук и устойчивото усещане, че „танцуваш все по-бързо само и само, за да останеш на същото място”. Според Хартмут Роза, парадоксът на ускорението е постигнал своя връх в съвременния свят, където нарастването на скоростите произвежда усещането, че нищо не може да се промени. Изоставянето на темата за прогреса е само една страна на това съзнание за вкаменяване: „Преходът от движение, възприето като направлявано, към лишено от посока динамизиране, поражда впечатлението за неподвижност”. Можем да направим още една крачка и да припомним как Кант е показал, че възприятието за промяна предполага съществуването на застопорена точка, „субстанция”, чиито изменения могат да бъдат интерпретирани като събития - другояче казано, възприятието за време предполага съществуването на нещо устойчиво в пространството. Тази демонстрация се извършвала в рамките на едно отхвърляне на идеализма, чиято цел била да докаже съществуването на външния свят. Необузданото ускорение на техническите изобретения и на ритмите би било „идеалистично” - в смисъл, че би могло да разпръсне сигурността в сетивния свят и, заедно с нея, вярата, че може да настъпи нещо ново.
Точка на необратимост?
Ако „социалното ускорение на модерността се е превърнало в самозахранващ се процес” и ако това развитие влиза в конфликт с проекта за автономия, то е неизбежно да бъде поставен проблемът за трансформацията на този модел. Хартмут Роза предвижда изобретяването на „оазиси на забавяне” от страна на индивидите, уморени от скоростта. Последните много приличат на корабокрушенци от класическата модерност в капиталистическата глобализация, т.е. на хипита, изгубени в забързаните мегаполиси. Има множество начини да се избяга от крайните срокове и от „детемпорализирането на живота”, но всички те съдържат риска от десинхронизация, която още повече отдалечава индивида от живота. Заплахата от маргинализиране тегне над всички, които искат да скъсат с интензифицирането на ритмите по маниера на Обломов или Бартълби, но в по-малко снизходителни социални условия.
Книгата предлага впечатляваща аргументация в полза на тезата, която изключва всяко връщане назад като реактивиране на модерния проект. На първо място, устойчивостта на движението се обяснява чрез омагьосания кръг, в който различните регистри на ускорение са включени. Свиването на настоящето кара действащите лица да прибягват все по-систематично до техниката, което очевидно дава нов тласък на процеса на иновация. По същия начин технологичните ускорения не остават без ефект върху социалните промени, за което свидетелства примерът с информатизирането на финансовите пазари. В тази област една социална трансформация е провокирана от технологичен разрив, който влияе и върху ритмите на индивидуалните животи.
Към тези вътрешни фактори за натрупване, които понякога оставят впечатлението за адска спирала, се прибавят външни причини, които правят забавянето малко вероятно. Сред тях откриваме, разбира се, свойственото за капитализма изискване за икономически растеж и широко приетото убеждение, че „времето е пари”. Че капитализмът е „икономика на времето” е схващане, споделяно от Карл Маркс и от Бенджамин Франклин: то структурира всяко превръщане на темпоралността в стойност. Но, отново, разривите са чувствителни: традиционните форми на капитализма бяха форми на „дисциплинираното време”, в което периодите на работа и почивка чувствително се различаваха. Вместо това, късната модерност се характеризира с мобилизиране на всички моменти. Търсенето на доставки justintime изразява доста добре това желание за съвпадане на производство, потребление и нов тласък към нужда. Преобразуванията са такива, че днешното повторно проблематизиране на разграничението между работа и живот (изтръгнато с яростна борба от страна на традиционния капитализъм) понякога предполага „завръщане към предкапиталистическото състояние”. Към тези мотиви се прибавят и културните развития, които, белязани от една завършена секуларизация, убиват и най-малката вяра в идеята за спасението. Само че изчезването на вярата в едно „върховно време” предполага по необходимост повторно фокусиране върху дълготрайността на земния живот и следователно върху социалното желание да живееш по-добре, живеейки по-бързо.
Но от всички елементи на ускорението, които разкрива Хартмут Роза, най-впечатляващи - и може би най-дискусионни - са причините от политически характер. Глава 12 от книгата е посветена на институционалните преобразувания на настоящето, както и на пропастта между вкуса към скоростта и идеята за демокрация. Сгъстяването на времето изисква не само повторно проблематизиране на институциите на социалната държава, определяни като непригодени към обществените промени, но и самата демократична трайност влиза в противоречие с техническите и екзистенциални ускорения. Роза интерпретира ограничаването на трайността на парламентарните и президентските мандати по целия свят като усилие на правовите държави да се адаптират към новата система. Нещо повече, умножаването на постановленията, както нарастващата мощ на изпълнителната власт в ущърб на законодателните инстанции, според него, свидетелства за несъвместимостта между времето на ускорението и времето на разумното обсъждане. Фактът, че социалните проблеми от първостепенна важност (сещаме се за примера с пенсионната възраст) толкова често се завръщат в народните събрания, е всъщност знак за генерализирането на късогледите политики, които управляват социалното време, вместо да се опитват да го регулират.
ESPRIT, юни 2010
Превод от френски Момчил Христов
Бел. ред. Текстът е рецензия на книгата на Хармут Роза „Beschleunigung. Die Veränderung der Zeitstrukturen in der Moderne”, Suhrkamp, Frankfurt am Main 2005. На френски е преведена през 2010 от Дидие Рено – “Acceleration. Une critique sociale du temps”, La decouverte, Paris, 2010. В текста е използван френският превод на заглавието - „Ускорение. Една социална критика на времето”.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
