Свободните в Младежкия
През последните двайсетина години „свободният театър” се превръща във все по-налагаща се категория в европейския театър и заема все повече позиции – и в практиката, и в бързащата след нея театрална теория. Той не е единна естетическа програма, а пространство (сцена), движение на свободни групи от професионални театрали, които се събират около своя идея - какво да върши театърът днес и как да реагира на проблемите в съвременните общества с всичките им девиации, социални фрустрации, нови култури и субкултури, медийни реалности и т. н. „Свободният театър” има родство, но и силно се различава от алтернативните движения през 60-те и 70-те години на миналия век, като уличния театър, флуксус-пърформансите, хепънинга, документалната драма и ангажирания театър, лабораториите, „третия театър” (Шехнер) и пр., и пр.
Новата „свободна сцена” все повече се разраства, навлизайки както в утвърдените институционални места за театър, така и отваряйки нови в публичността. В широкото пространство на свободния театър съжителстват напълно разнородни жанрови предпочитания – танц, движение, литературен театър, пърформанс, неодокументален театър, квази-ревюта, мултимедийни инсталации и пр. Въпреки това, има няколко общи места на пресичане, които правят от разнородните театрални практики общaта територия „свободен театър”. Тук ще изброя поне три: първо, разбирането им за театъра като социално-активна естетическа дейност, а не като инсцениране на пиеси/текстове („постдраматичен театър”, по определението на Х.-Т. Леман); второ, копнежът им по реалност, тоест, работа с реалностите на постиндустриалното, консумативното, медийното общество; трето, проблематизиране на познатото чрез поставяне под въпрос на границите на театралното (необрехтианска посока). Темата е огромна и важна, тук само ще добавя най-общо, че повечето от опитите в тази категория театър естествено най-често са на ръба на театралното, но в театралната история много от онова, което се превръща сетне в норма, често започва именно от подобни опити. Така че развитието на „свободния театър” е условие и за развитието на нови видове театър, и на нов тип публичност, защото той преосмисля връзката между човека и обществото. Къде сме ние?
В България този театър в последното десетилетие набира скорост и „маса”, а вече има и свое обединение - „Асоциация за свободен театър”, чиито учредители са „Сдружение по действителен случай”, „Театрална компания МОМО”, Ида Даниел и Организация „З6 маймуни”. Спектаклите си те играят на различни сцени – Червената къща, ТР „Сфумато”, Сливенския театър, Ловешкия театър и др., както и на необичайни места. Да се проследят не е лесно, защото се играят много рядко – тоест, когато ги приютят. Младежкият театър, който е повече от подходящо място за подобни опити, също подслоняваше отделни представления, но за пръв път той подкрепя с цялостна програма този тип търсения. Тя се казва „Вечер на свободния театър”.
Едно от показваните в нея представления е "Пеперудите са всъщност изтребители" на Ирина Дочева по стихове на ghostdog. „КучеДух” е псевдоним на Светозар Георгиев (www.psychobaiko.blogspot.com), цитат на филма на Джармуш „Завръщането на самурая”. Със същия автор-физик работи и Ида Даниел в „Мъртвата Дагмар, или малката кибритопродавачка” (ТР „Сфумато”). Да се нарече драматургична форма подобен текст, не е просто силно казано, а е неадекватно, защото в спектакъла текстът изпълнява същата функция, както и оригиналната музика на Александър Даниел на ударни и перкусии или плюшените глави на зайците и жълтите листчета, които валят на сцената, тоест, той е материал за израз, а не предмет на представяне и тълкуване.
Изповедта на една млада жена за „елегантната раздяла в девет стъпки” всъщност е трудно да се нарече моноспектакъл, защото тъкмо партньорството с Александър Даниел е в основата му. Играта между звуците/звука и думата, ритъмът, задаван от Даниел, и реакцията на актрисата, интензивността на движението й и образите в малкото пространство на камерната сцена създават поетично-документалното въздействие на спектакъла. В съзнанието на гледащия не отеква смисълът на признанието й, например, че се чувства като „гръбначна травма, като гипсово корито” (то дори не се чува добре), а въздейства болката, внушена чрез работата с образа и звука в пространството, гласът й, ритъмът и тялото.
Спектакълът се интересува от емоционалния свят, от преживяванията на поколението, живеещо в културата на новите медии и моделите на консумация, щастие и просперитет. Инфантилизъм и болка, зрялост и отчаяние, чувство за изгубеност и отказ от трайни идентификации са само част от видимия му свят. В него и метлата на гнева-болка е Nike... Какво става от другата страна на моделите, как те самите също „работят” в света на чувствата, където изкуствата не могат да останат това, което са? Отговорите се опитва да напипва представлението с откровенията на актрисата и режисьорка Ирина Дочева от „Сдружение по действителен случай”.
Да се отстоява некомерсиален, свободен театър в крайно комерсиална среда, особено в клаустрофобично културно пространство като нашето, е важният проблем, който ще решават „свободните” – лайфстайл-пресата и среда вече ги консумират като новите cool-театрални лица... Как ще отстояват нежеланието си да влязат постоянно в институционалния театър при липсата на отворени пространства за подобен тип „свободен театър”, също не е ясно. Впрочем, не са ясни и реформите в институционалния, субсидиран (все по-бедно) от държавата театър. В повечето европейски страни „свободната сцена” се ползва със сериозната подкрепа на различни държавни и общински програми, фестивали, граждански организации и пр.
Какви са другите „вечери на свободния театър”, предстои да се види в Младежкия, но важното e, че театърът им предостави пространството си.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
