Точно и сочно
„Медал за храброст” (Medalia de onoare), 2009, Германия/Румъния, 94 минути, режисьор - Калин Петер Нетцер, сценарий - Тудор Войцан, в ролите: Виктор Ребенджуч, Камелия Зорлеску, Мирча Андрееску, Мими Бранеску и др.
Награди: 5 от Солун и 3 от Торино
Прожектиран на 14. София Филм Фест.
След паралитичната драма “Смъртта на г-н Лазареску“ на Кристи Пую, в “Медал за храброст” Калин Петер Нетцер отново разказва демократичната румънска действителност през пенсионерски неволи. Отново героят Йон (Виктор Ребенджуч) е в Букурещ и обича чашката, но перипетиите му не са заснети в реално време, а през елипси. И вместо безумната здравна система, тук на мушката е бюрокрацията и конкретно – Министреството на отбраната. Йон, макар и свикнал да е под чехъл, мъчително понася мълчанието на жена си (нежно я нарича Ниночка), както и отказа на сина си Корнел, лекар в Канада, да общува с него. Оказва се, че причината за презрението е комунистическата му реакция срещу емиграцията на сина през 1989, ерго – семейните подозрения, че е агент на Секуритате (румънската ДС). Но като гръм от ясно небе, Йон с пазарската чанта получава писмо от министерството, че има медал за храброст, проявена по време на Втората световна война. И този “чуден” жест – да те почетат 50 години след победата – отключва поредица от абсурди.
Клетникът се оперва, но тъй като не си спомня нищо от войната, освен любовните писма, писани до Ниночка, се заравя из тях с надеждица да намери основание за медала. Сто пъти ходи до министерството, където намусена бременна служителка решава кръстословица и е недоволна, че я прекъсва. Тъкмо е окрилен, поздравен лично от президента Илиеску, на когото успява да пробута петиция на кооперацията им срещу незаконен строеж, Йон получава второ писмо – че е сбъркано името на медалиста. Синът ще идва скоро, а той ще е отново пресираният пенсионер. И Йон влиза в акция...
Както и в дебюта си “Мария”, Нетцер е фокусиран в главния персонаж. Но тук няма физическо насилие - Виктор Ребенджуч е неизменно в кадър и е възхитителен в драматично-парадоксалното мятане между мижитурка и герой. Само че, покрай него, камерно-неуютната атмосфера се изпълва с разни детайли от румънското живеене (почти като нашето): хроничните метастази на предишната система в демократичните промени, пенсионерското живуркане, реализацията на младите в чужбина, пенсията в чекмеджето, безумната бюрокрация... И всичко това е показано не публицистично, а точно и сочно – с бляскава хрумка, строг наратив, мрачна тоналност, естествена звукова и материална среда (само към края за кратко се излива „Каста дива” от „Норма” на Белини), овладяно актьорско поведение, хладнокръвно остроумие. И ето ти го класното кино.
Заедно с младите от Латинска Америка и Турция, на всяка цена трябва да се следят и тези от Румъния. За “румънска вълна” се заговори, още преди “4 месеца, 3 седмици и 2 дни” да спечели “Златна палма” и “Златен глобус” за чуждоезичен филм. Кристиян Мунджиу, Нае Каранфил, Кристи Пую, Корнелиу Парамбою, Раду Мунтеан, Калин Петер Нетцер се занимават с различни епохи, но са обединени от поне 6 признака: минималистичен сюжет, детайлно изследване на човешките колизии из румънския абсурд, решителен автентизъм а ла cinéma vérité, безстрастен разказ, ниски бюджети, буреносно въздействие.
Така че, ако навремето северните ни съседи имаха хайдути, даки или други костюмни храбреци от романтични епоси и само един Лучан Пинтиле като сбъдната румънска (емигрантска) мечта за свободно кино, сега младите, учили се и от него, експонират нещата от живота с шокова достоверност и кинематографична виталност.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
