Пишат ни , брой 9 (2846), 12 март 2010" /> Култура :: Пишат ни :: Вината като задача
Български  |  English

Вината като задача

 

Прочетох с голям интерес статията на Александър Кертин “Вината на елитите” от брой 8 на вестник “Култура”. Много се зарадвах да видя, че е писана от учител; ценя високо опита, който предполага такава позиция, и в никакъв случай не го смятам за глас изотдолу. Особено точно ми се стори наблюдението, че “училището не може да възпроизвежда нещо, което обществото като цяло не произвежда”; както и конкретните описания на случилото се около учителската стачка.
Искам обаче да възразя срещу някои места в текста, по-точно върху неясното определение “елити” и несъстоятелното, според мен, допускане за тяхната, извинете, водеща роля в обществото.
Доколкото разбирам, господин Кертин говори за интелектуални елити, не за политически или медийни. Ако позволи едно опростенческо резюме на тезата си, той държи тези елити отговорни, че не си вършат работата – а именно да водят общественото мнение към повече справедливост, разум и морал.
На мен лично ми е неудобно понятието “интелектуален елит”; не ми харесва идеята за йерархия на умовете, в която някой се оказва евгенически по-висш и одарен с правото да бъде чут, от което други са лишени поради естеството на своите професионални занимания. Още повече, че съдържанието на това понятие най-често е медийно определяно – интелектуален елит вероятно ще да са онези, към които медиите се обръщат в минутите за екранна мъдрост. В този смисъл определящи общественото мнение са по-скоро медиите, защото те избират кого и как да поканят, на кого да го сложат за контрапункт, под какъв ъгъл да покажат думите му. Според удобството си. Могат и съвсем да подминат някого, ако не се вписва в стилистиката им.
В този смисъл “мненията на интелектуалците” се оказват само един от многото жанрове в телевизията, вестниците, радиото. Бих казала, че този жанр губи публика ката ден. Ако сте обърнали внимание, последните избори доказаха, че общественото одобрение се печели с умело вписване в стилистиката на жълтата национална преса и телевизионните репортажи, използвани като рекламен клип, в който при добро изиграване на картите можеш да кажеш реплика, която да се запомни като виц. Боя се, че жанрът, който най-силно влияе върху общественото мнение в България, не е нито романът, нито театралната пиеса, нито научният труд. Те са много дълги и трудни за четене.
Най-силен ефект има анекдотът. Той представлява безплатен пиар в особено големи размери. И в него няма нищо интелектуално, още по-малко елитарно. Вижте предизборните вицове за премиера. Вижте насърчавания в кабинета му стил на медийно поведение на министрите – та те предлагат на медиите готови анекдоти, за да изпреварят техния порив да преведат на езика на анекдотите по-сериозните въпроси. Финансовият министър говори за пици. Образователният ни министър боде флагчета и вади бисери.
Медиите са излъгани – те няма накъде да профанират повече, всичко си е предварително профанирано. Така наречените интелектуални елити могат само да завиждат.
Имат ли вина? Може би. Доколкото улесняват задачата на жълтите медии, когато говорят оплетено и качват едновременно реномето си на “елити” и вероятността все повече хора просто да спрат да ги слушат. Доколкото често говорят пред въображаема публика от колеги, вместо пред непредубедения зрител, който обаче бързо става предубеден, като вижда, че явно го имат за прост. Вярвам, че който има нещо важно да казва, може да го каже и без термини, и без финтифлюшки. Всички класически оратори са го можели. И все пак въпросът е къде да го каже, ако популярните медии са на ниво италианска улична комедия със запазени роли за бабаита, красавицата и смахнатия учен.
Да се върнем на образованието, защото то все пак е повод за статията на г-н Кертин. Споделям интереса му към това поле. Смятам обаче, че е погрешно учителите да чакат “широк кръг интелектуалци” да даде тон за промяна. Напротив, министерството трябва да бъде приканено да обсъди предвижданите промени в образователното законодателство не с някакви елити, а с представители на заинтересованите страни, на родители и учители. Но самоорганизирали се общности като асоциация “Родители” или сдружение “Начално образование”, не казионни структури като тази на Янка Такева.
Смислен дебат може да протече тогава, когато участниците имат преки впечатления за това, за което говорят, и недвусмислен интерес разговорите да дадат резултат.
С други думи – благодаря за статията. Бих се радвала да прочета повече включвания на учители, но още повече бих се зарадвала да видя още алтернативи на казионния профсъюз учителски организации, които да искат нещо повече от мизерни увеличения на заплатите – да воюват за своята социална значимост, за правото си да участват в решенията за образованието. Нека гледаме на вината като на задача. С няколко, да ги наречем, променливи.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”