Красив ум
Текстът е биографичен, ако иска да разтърсва, замисля, разсмива...
Не сме ли най-респектирани, когато познаваме или припознаваме драмата отвътре, когато се докосваме до мъдростта по време на случайна реплика или докато търсим други нива в добре познатия текст, когато се смеем на подхлъзналия се, докато внезапно сами падаме.
“Какъвто трябваше да бъда” на Георги Лозанов е такава книга. Дори през заглавието предполага подобно лично четене, макар той силно да охранява това пространство, като в същото време активно присъства на медийната и всякакви други сцени. Но не само или впрочем, тъкмо защото заглавието услужливо дава ключ към стаята, в която ни кани Гого, стая с прозорци и врати, с картини и мебели, с кутията с фамилните ценности, с лавици с книги по стените, оказва се, тя е неочаквано уютна, интимна, предразполагаща към спокойствие, макар в нея да има достатъчно различни лица. Какъвто, казва той, е трябвало да бъде, или какъвто разбираме е, оказва се едно в книгата.
Това са все публикувани, вече четени текстове. Наричам ги така, защото другата им особеност е, че са разнородни по жанр и е изумително как хармонично си съжителстват. Влияят си, повтарят си любими фрази, фриволно разтварят вратата на шкафа със сервизите на единия ред и любимите артефакти на другия. В комбинация тези две особености на книгата дават възможност за друг прочит на познатото, за сбор на несъбираемото по начин, който изважда конкретния повод за написване под линия и ти си свободен да бъдеш философ и воайор, да се натъжиш и засмееш, да се умълчиш и замислиш, да пишеш, ако имаш необходимост, или просто да си сипеш нещо по-силно след чая.
Есета, интервюта, анкета, разкази, редакторски текстове, сценарии, “Култура”, “Литературен вестник”, “Егоист”, “Тема”, “Жената днес”, “Плейбой”, “Петък вечер”... Във всеки текст е Гого, но не само защото е автор, интервюиран, анкетиран, а поради неговата необикновена флуидност, умение да сменя роли и да си остане той. Това му позволява да преминава на пръсти през минното поле на медиите, но и на литературата, на живота, но и на любовта. И то да минава не незабелязано, а с присъщата на малко хора вродена елегантност...
Питах се как участваш и си отвън. Питах се защо му е на такъв добър писач като него да събира в една кутия толкова различни предмети-текстове, а примерно не сборник само с есета – мъчен жанр, който иска можене и ерудиция в еднакви размери (затова малко наши писатели си го позволяват), а той би могъл с лекота да го направи... Възможният отговор – това е той, тук, сега, такъв, какъвто е, и също такъв, какъвто е трябвало да е, но все едно, восъчният му печат е на всяка страница, чува се, без да е гръмогласен, умее да бъде (по един китайски стих) в “такава спойваща съсредоточеност”, че да отсъства и присъства едновременно, че да не се гнуси от амплитудите в медийната ни среда и сетне да се отдръпва с аристократичен жест, когато, надвесен да изследва с интерес как другите я правят, самоделната бомбичка избухне. За да има тишина за мислене. Упованието, спокойствието и възможността да се надсмеем леко на това около нас е, че го има него и такива като него. Възхитително да умеят да говорят и пишат за конкретни неща, които вдигат на степен, и философията да става вкусна като шоколад с чили.
Бях решила, докато чета, да си отбелязвам някои цитати, които биха ми послужили за това представяне. Зарязах, защото се оказаха толкова много, че работата се обезсмисли, но останаха няколко, които също хвърлят несигурна светлина върху тази книга, която е Гого или върху Гого, който е тази книга.
Ето ги: “страсти и сантименти”, “аз”, “писане за онова, за което не може да се пише. Другото са готварски книги.”, “като чуя тази дума (екип), единственото, което усещам, е натрапчивата миризма на съблекалня и гуменки”; както и това, че из текстовете няколко пъти се появяват Ролан Барт, Георги Марков и Пелевин с неговото “Поколение П”, веднъж Злостър Черното влечуго, Людмил Станев и Алигзандър Макуин..., сродяват се кухнята, библиотеката и леглото, вдъхновява се погледът, вдигнат към любовта – все ценни пунктуми.
Тук е мястото да кажа ясно – въпреки своя литературен талант, Георги Лозанов не би могъл, според мен, да облече тясната дреха на литературата, философията, журналистиката, фотографията или всяко отделно умение в някаква определена посока. Защото той притежава качеството свобода на онези, които могат (както пише Барт в “Записка за фотографията”) да видят снимката, когато затворят очи, тоест, да бъдат дотолкова отстранени, че да са навсякъде и всъщност вътре.
Накрая за десерт, след “аспержите със свежите дупенца”, с които ни нагости Гого, освежителната напитка, с която искам аз да го/ви почерпя (цитатът, който, според мен, идеално му приляга, е от “Записки от Източния склон” на Су Шъ): След няколко чаши вино и хубав обяд аз, Обитателя на Източния склон, се облягам на масата, загледан в белите облаци или в бистрите води на реката отдясно. И външните, и вътрешните врати на моя ум са широко отворени и през тях в стаята нахлуват далечни хълмове и върхове. В такива мигове стоя, сякаш дълбоко замислен, но същевременно свободен от всякакъв размисъл. В това състояние така ненаситно поглъщам изобилието на разгърналата се пред мен природа, че почти ме дострашава колко ли дълго още бих съумял да се задържа в прилична за човека форма.
И най-последно - да се извиня, че своеволно тъй силно обединих книга и автор, а може би трябваше тъкмо обратното – да анализирам книгата, еманципирана от своя автор, и да подчертавам колко съм изумена, че я е издал... Следващия път. За мен той си остава възхитително цялостен в тази, макар понякога мъничко да ме дострашава, че едвам се задържа в прилична за човека форма... Какво ли тогава му е било на Ясен Гюзелев, докато е рисувал портрета, който гледа от корицата?
(Из думи, произнесени при представянето на книгата на 26 февруари в Пловдив.)
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
