Иван Черкелов: Раци не удря шамари
На 25 и 26 февруари премиерата на филма „Раци” ще се състои едновременно в 19 български града, в повечето от които няма киносалони, ерго – срещите с българското кино са рядкост. На 25 февруари зрителите в Смолян, Стара Загора, Бургас, Русе, Търговище, Габрово, Плевен, Враца и Добрич ще имат уникалния шанс да гледат „Раци” едновременно, а на следващия ден това ще се случи и в Пловдив, Нова Загора, Велинград, Варна, Свищов, Силистра, Ловеч, Севлиево, Монтана и Ботевград. След всяка прожекция публиката ще има срещас членове на творческия екип. В София филмът е на екран в Дома на киното от 18 февруари.
- Във всичките си филми се занимаваш с абсурда на живеенето, но според мен „Раци” го артикулира най-драстично. Филмът сякаш отелесява тезата на Камю за живота като „нечовешка игра между абсурда, смъртта и надеждата, които си разменят реплики”. Мислеше ли за абсурда по време на снимки?
- Не съм си поставял задача да направя филм, който се занимава с абсурда. Към абсурда се отнасям като към широко понятие - абсурд не е само да чакаме един Годо, пък той днес да не дойде, но утре - със сигурност. Това, че “Раци” се занимава с абсурда, е от само себе си - просто ситуацията, в която живеем, на мен ми изглежда абсурдна, наоколо има много белези на ненормалност.
- Но неслучайно се фокусираш върху варварската приватизация от 90-те, а премиерата на „Раци” в страната съвпада с очакваните разкрития, свързани с прехода у нас.
- Може би си подведена, че сценарият е писан през 1996-97, но никъде в готовия филм не се фиксира конкретна година - той си е напълно съвременен и разказва за нещо, което би могло да се случи и днес. Поне така съм се отнесъл към него, когато го снимах. А нещата, които се случват тук - буквално последните месеци и дни, са си пълно потвърждение на показаното на екрана.
- Поне на мен ми звучеше като случка от средата на 90-те, тъй като смятам, че този тип приватизация отдавна е приключила. Още от „Стъклени топчета” се занимаваш с бандитски далавери. Но в „Раци” представяш мафията не просто като контрапункт на младите герои, а и като механизма, направляващ живота ни. В постсоциалистическото кино на Източна Европа тази тема е доста експлоатирана, но „Раци” стига до антропологично отчаяние.
- Всъщност, и в „Стъклени топчета”, и тук мафията, мошеничеството и далавераджийството сами по себе си не ме интересуват и грам. По-скоро ме занимава атмосферата, която създават в обществото подобни явления, да употребя тази ахмашка дума. И тази атмосфера е много неприятна, нездрава, нечиста, неподходяща за човешки същества.
- Ще ми се да поговорим за образите, метафорите в този филм: портретът на прабабата, взирането в пръските вода по котлона, удавеният кон в Дунав...
- Стремил съм се в „Раци” да намирам някакви кинообрази на който и да е епизод, да има някакво ярко излъчване. Не съм много сигурен, че тези образи са конкретни метафори и че нещо символизират, но стремежът ми е бил да са запомнящи се. Какво точно е метафората „капки върху котлон”, какво точно изразява тя, не се наемам и не ми е интересно да обяснявам. Но с каквото и да я напълни човек, каквото и да отключва в сърцето му или в ума един такъв образ, важното е, че в киноразказа този епизод, този образ говори нещо за героинята. Тоест, той има много конкретно място, а не е някакво интересно петновъв филма. По този начин се отнасям към всички тези ярки моментчета, т.е. искам винаги да ги свързвам с героите, с някакъв техен свят, който, съответно, е моят свят. Та тези образи не са сами за себе си и не представляват някакви метафори на нашето време, а са свързани с героите.
- Кога се роди тази разполовеност на филмовото действие между съспенс и съзерцание - изначално, по време на снимки или на монтажа?
- Определено съм го мислил изначално. Начинът на разказване с ритъм, доста различен от много действен филм - съзерцателен, с големи паузи, с герои, склонни към зазяпване, пък се съчетава с интрига, с елементарен сюжет. И от този сблъсък, който винаги е бил в главата ми, съм искал да се оформи окончателният вид на филма. Всъщност, съчетанието между съзерцателност и някаква криминална интрига е много ярък белег на „Раци” или поне така ми се е искало да бъде. И то пак не е моя измишльотина - съвременният ни живот много се набъка с криминален елемент, но това е само в общественото пространство,а личният живот на човека в огромното мнозинство продължава да е крайно лишен от действеност, от напрежение... Няма да е пресилено, ако кажем, че, общо взето, нищо не ни се случва - разни събития ни занимават само външно. Вътре в нас нищо не се случва.
- Как да не се случва? Ето, преди девет месеца на теб ти се роди внуче.
- Ама това не е случка, в която аз участвам - това внуче се е появило извън мен, аз съм косвена причина за него. Имам предвид, че не ни се случват неща, отнасящи се до съществуването ни - например някой от нас да е станал по-добър, друг - по-можещ, трети - по-знаещ, четвърти да е разбрал защо живее, пети да живее съобразно това, което е разбрал...
- Тоест, имаш предвид духовно съзряване?
- Да не спекулираме с думата „духовно”, но да, съзряване. Нещо да те накара да разбереш, нещо да ти помогне, да те отрезви или зашемети... Животът ни е лишен от такъв тип истински драматични преживявания.
- Тъжна констатация.
- Не бих я нарекъл нито тъжна, нито весела – просто е констатация.
- Имаш предвид изобщо човека днес?
- Да. Конкретно в “Раци” това ми усещане за човека се развива в определено време и място, а не просто някой, чието лице не виждаме ясно, ходи по брега на морето – не се знае кой, къде и кога. Тоест, конкретизацията изключително силно ме занимава и се опитвам максимално детайлно да я показвам.
- В “Раци” не става дума за морето, но пък сериозно е присъствието на Дунав, както беше и в една от новелите на “Обърната елха”. Тук възприемам реката като продължение на блатото, в което тънем.
- Водата, реките, езерата, язовирите и т.н. ме привличат много с излъчването си. Не бих казал, че става въпрос за буквално противопоставяне, тоест, водата тече, а ние живеем в блато. Това е елементарно.
- Нали точно това казах – все едно водата не тече, реката сякаш е спряла.
- Във филма има кадър, в който се разминават два шлепа. Той се появява, когато двамата главни герои се разминават и внушението е, че нещата в живота стават много бавно – нищо не става ей така просто, както се опитват да ни внушават много филми, книги, музики...
- Като каза музики, Дунавското хоро на Дико Илиев в “Раци” е възродено фантастично, а е и единствената екзалтация на героите.
- Това е много българска музика. Но, освен че е много българска, има и други много български музики, на мен тя много силно ми въздейства. Здраво ме свързва с мястото, където съм роден и където живея. Това оправдава присъствието й във филма.
- Много в твой стил е, че Дебелия и Доката не слушат хорото на CD, а на грамофонна плоча – възприемам го като рокаджийска традиция и като носталгия по времето на великите тави... Но те са доста по-млади и няма как да помнят грамофона.
- Напротив, те са по на 35-36 и помнят грамофона, а и рокаджийската музика е оказала някакво влияние върху тях – начинът, по който героят на Валери Йорданов се отнася към Дунавското хоро, си е рокаджийски, независимо че не е съвременник на рока. Аз също не съм съвременник на бийтълс-манията, но музиката на Бийтълс е оказала някакво влияние върху живота ми. Освен това, става дума за хора, които се опитват да живеят извън общоприетия начин – и къщата, която Дебелия и жена му създават с целия й интериор, и грамофонът с плочите говорят за нестандартни герои.
- Както са нестандартни и са маргинали, като във всичките ти филми, така са и принудени да търсят пари. А в случая те не водят до нищо добро.
- Какво значи, че не водят до нищо добро? И двамата герои се набутват в тая ситуация, за да изкарат пари за съществуване – не обират банка по американски тертип.
- Те и не знаят в какво са въвлечени.
- Не знаят, но се съгласяват да извършат нещо, за да изкарат някакви джобни пари, а не да забогатеят от типа “ще направим един удар и ще си решим живота”. Това е по-скоро тяхна характеристика – показва, че не си изкарват парите, ходейки всеки ден на работа. Нямат постоянни доходи.
- Как ти хрумна идеята за портрета от стената на прабабата на жената на Дебелия, напуснала манастир, отказала се от Бог и родила осем деца?
- Героинята на Слава Дойчева се намира в такъв период от живота си (предстои й да роди първото си дете), че е свръхчувствителна към разни чисто конкретни обстоятелства – попада на тази снимка и тя отприщва в нея мисли, започва да сравнява своя живот с този на прабаба си. Така снимката надскача своята конкретност. Какво представляват нашите деди и прадеди, по какъв начин са живели – по-добре или по-лошо от нас... Този тип разсъждения са важни моменти от живота на хората.
- Още повече, че портретът е поантата на филма.
- Да, така е. Но бих се чувствал силно притиснат, ако се каже, че всичките ни проблеми започват, когато се отвърнем от Бога. Не че не е така. Не че аз не вярвам в това нещо. Напротив, много силно вярвам. Въпросът е, че това не е основното занимание на филма.
- Добре де, тогава защо завършва с портрета?
- Защото определено присъства нещо такова. Но различните епизоди в “Раци” биха имали различна тежест за отделните зрители. Имам предвид, че е малко рисковано да се говори за него, че е филм за любовта, или за самотата, или за мафиотското ни живеене, или за изключителната тъга на съществуването, или за абсурда... Всяко едно от тези твърдения би могло да бъде вярно и петима зрители биха назовали различно нещо. И аз съм се стремял към това. Противно на разпространеното преди години мнение, че всеки филм трябва да води до просто послание, аз изобщо не мисля, че е работа на киното и на изкуството да опростява нещата. И харесвам произведения, които говорят за всичко едновременно. И се опитвам да правя подобни филми. Стремя се към полифонично излъчване, независимо от изключително простата структура и малкото герои. Така е и в “Раци” – сякаш филмът е изсвирен на една струна, а пък мелодиката да има органово звучене.
- Как би реагирал, ако хора, които ценят киното ти, смятат “Раци” за тавтологичен и скучен?
- Ако са се разминали с филма, няма как да коментирам това... Начинът ни на живот е такъв, че да се съсредоточиш върху нещо, изисква големи усилия или специфична вътрешна нагласа. Трябва да ни се предложи нещо крещящо ярко, за да привлече вниманието ни. “Раци” не предлага подобен крясък. И ако един неудовлетворен зрител е останал на равнище “интрига” или обратното – силно е раздразнен от присъствието на тази интрига, колкото и тривиално да звучи, по-скоро “оправданията”, които в момента изричам, са, че филмът изисква спокойна нагласа.
- Изпипан е – с паузи, протяжност, монолози, съспенс... Често ми се случва с твоите филми, но специално “Раци” гледах без премигване, а осмислянето започна едва след това. Тоест, филмът не свършва с прожекцията си. Потисна ме емоционално и ме проветри душевно. Много силно е актьорското присъствие. Валери Йорданов, Филип Аврамов, Красимир Доков, Николай Урумов, Рангел Вълчанов си ги знаем колко са добри, и Слава Дойчева не стои зле, но бях изненадана от естествената епизодичност на Евгения Баракова, а Николай Щерев е изключителна находка.
- Въпреки че е камерен филм, поради различните линии, които трябва да се разгънат в кратко време, за актьорите беше много трудно. И заниманието с всеки бе да намерим концентриран начин на поведение, защото филмът, общо взето, няма главен герой и създава някакъв общ характер от отделни персонажи. Малко са актьорите, дори в световното кино, които могат да се вписват в общ портрет. Ако нещо не се е получило толкова, колкото би ми се искало, то е поради тази изначална трудност за актьора да участва в общ портрет, а не да преследва нещо солово.
- А Рангел като актьор ли се държеше, или от време на време му изскачаше режисьорската душа?
- Е, тя не може да се скрие! Режисьорската му душа изскачаше поради това, че искаше да е максимално полезен – непрекъснато предлагаше някакви работи. Отнесе се много сериозно. Не мога да преценя какво сме постигнали, но работата ни беше много готина.
- А как откри Николай Щерев?
- Той е мой стар приятел. По образование е юрист, но дълги години е фотограф, работил е в много вестници. Изключително интелигентен, човек с особено присъствие.
- Аристократично.
- Да.
- Не можех да си представя, че след величествената визия на “Обърната елха” Рали Ралчев би могъл да се надскочи, но в “Раци” сте постигнали вълшебства с фактурата и композицията на кадъра, при това показвайки реалиите възможно най-автентично.
- Към магията, за която говориш, се стремим с Рали още от първото ни филмче в НАТФИЗ. Опитваме се да поднасяме нещата не буквално – нещо да се разкрива зад видимостта, независимо дали става дума за човешко лице, натюрморт, пейзаж или чисто ситуационни снимки – от кола или влак.
- С фаталното пътуване на момчетата в “Раци” филмът завива към road movie и се стига до парадокса хем да е напрегнат, хем да е дишащ.
- Това, че напускат апартамента и отиват на майната си, ти дава възможност да разкажеш нещо допълнително за тези хора. И, елементарно казано, по тази причина разхождам героите из България. Тоест, измъкването от София не е самоцелно, за да показваме природни красоти, а да отприщи нещо у героите.
- Задава хоризонт. И все пак не ме напуска усещането за безнадеждност.
- Дълбоко не съм съгласен с това. Фактът, че филмите ми не са ужасно весели и нямат щастлив край, изобщо не означава, че става дума за някаква безнадеждност и че на мен много ми се говори за изключителния мрак на съществуването. Няма нищо подобно! По-скоро “Раци”, както и останалите, предлага поглед върху него. По никакъв начин филмът не удря шамар и не води към поанта от типа “животът е ужас” и “ние сме безпомощни”. Той дава възможност да погледнеш съществуването на някакви хора, което евентуално да съпоставиш със своето собствено. Може тъгата да доминира като чувство, но в никой случай филмът не заявява, че всичките ни усилия са безсмислени и че живеем в ужасно място и време.
- Внушава го.
- Може би в момента ни се струва така, доколкото спецификата на киното е свързана с отделния момент и с конкретната действителност. След десет години може да изглежда другояче.
- Възможно е.
- В случая, особено единият от героите силно се натоварва да задава въпроси за смисъла на живеенето. Само този факт да се вземе, той е изключително позитивен. Друг е въпросът, че “Раци” показва чувствителни хора, а не тъпи подобия на човешки същества. И това само по себе си вече е радостно.
- След световната премиера в конкурса на Московския международен филмов фестивал през юни 2009 г., а по-късно – в Карлови Вари, в София филмът бе показан единствено в рамките на Киномания, а скоро ще бъде и на 14. София Филм Фест. Тоест отново ще бъде гледан в световен контекст. Освен това, тръгва едновременно в страната. Гласиш ли се да ходиш на тези прожекции?
- Глася се, доколкото ме е подредила продуцентката Росица Вълканова – това е нейна идея. Нищо не разбирам от разпространение, но я адмирирам, тъй като досега това не е правено и е опит за разчупване на тази обреченост на българските филми да се покажат за няколко седмици в София и – край. Просто ми се иска филмът да бъде нормално разпространен.
Разговаря Геновева Димитрова
17 февруари 2010 г.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
