Шест десетилетия творчество отбеляза изложбата на Величко Минеков в СГХГ в края на 2009 г. Множеството скулптури – според някои повече, отколкото залата може да поеме – бяха, поне за мен, поредната възможност да проследя развитието на отделни теми в работата на художника през годините. Това е ценното в такъв тип ретроспективни експозиции: възможността да бъде уловена логиката и динамиката на артистичната мисъл, въплътена в материал, и пътищата, по които тя поема било то рационално или пък интуитивно във времето. Проследяването й, струва ми се, съвсем не е самоцелно интелектуално или естетическо упражнение за специалисти. То може да бъде удоволствие за всеки зрител – в зависимост от готовността му да се задълбочи в скулптурата и да прави свои открития в нея.
В изложбата на Величко Минеков някои от тези открития се правеха от пръв поглед. Например двете версии на „Нестинарка”, разположени близо една до друга в дъното на залата. Постановката на фигурата е сходна: издължен силует с вдигнати ръце и сведена глава; всичко внушава транса от ритуалното пречистващо ходене по жарава. Разликите обаче са съществени. В скулптурата от началото на 1970-те четливо са обособени чертите на лицето, ръцете, забрадката, гънките на дрехата. Във варианта от края на десетилетието всички тези детайли изчезват – остава само фигурата като пламък, като избликнал протуберанс от невидимата жарава, превърнал транса в мистичен екстаз.
Друга тема, която минава през десетилетията творчество и претърпява различни версии, е майчинството. При това ясно може да се види как вариациите във формата и стилистиката променят радикално въздействието. Издължена женска фигура с дете на коленете говори преди всичко за нежна обич и грижа. В друга „Прегръдка” десетина години по-късно тялото на майката е обобщено в едри масивни форми – тя е стабилна и сигурна закрила за детето, което почти се губи в ръцете й. Трета версия повтаря наглед същата композиция и пластика, но детето не се вижда – тялото на майката го е обгърнало отвсякъде. И от скулптурата струи тревога, ужас от незнайна заплаха, едновременно безпомощност и твърда решимост да предпази детето със себе си.
Играта с абстрактни и реалистични форми, с ажури и плътни обеми, с обобщения и детайлни разработки бе част от удоволствието в тази изложба. Плъзгайки поглед по произведенията, зрителят можеше да оцени не само работата на художника, но и безкрайните възможности за въздействие на самото изкуство „скулптура”. И то чрез творчество, което вече не е в треската на доказването си, а е улегнало, успокоено в постиженията на шест десетилетия.
