Трудните приятни програми
Симфоничен оркестър на БНР. Диригент Емил Табаков. Солисти: Аглика Генова и Любен Димитров. В програмата: Бритън, Пуленк, Бърнстейн. Зала „България”, 19 февруари.
Концерт при почти пълна зала – естествен резултат от интереса към главния диригент Емил Табаков и няколкото много успешни концерта на радиооркестъра под негово ръководство. И – нова надежда за връщането на публиката в залите. Програмата, съставена от добре познати и обичани произведения, е, разбира се, допълнителна примамка. Въпреки че ги делят години - Вариациите върху тема от Пърсел от Бенджамен Бритън (1945), Концерт за две пиана и оркестър от Франсис Пуленк (1932), Симфонични танци от „Уестайдска история” от Ленард Бърнстейн (1960), и въпреки подчертаната си национална обагреност (кой ще сбърка „помпозната” дворцовост и театралност на Вариациите, чаровната, лековато небрежна артистичност на Концерта и откритата, сякаш пресилена контрастност на „уличната” култура на Америка), трите произведения са обединени от общото, характерното за първата половина на ХХ столетие: забързаната, задъхана жажда за живот.
Отидох на концерта с определени очаквания и нагласи – това винаги е грешка, защото поставя пред слушателя предварителен еталон. Човеколюбивият Бритън (подобно на колегата си Прокофиев в „Петя и вълка”) е писал Вариациите си с любов и вяра в естествения интерес на младото поколение по негово време към тайните на оркестъра (творбата е известна и като „Младежки пътеводител из оркестъра”). Поставил е два истински помпозни акцента – началото и финала, и така е обградил своеобразния инструментален театър, пътешествие из оркестровите тайнства. Вложил е изтънченост, за да постигне занимателна интрига и да разположи инструментите в почти театрални взаимоотношения. Днешният човек очевидно е лишен от детско любопитство. Няма време за детайлен театрален прочит, а по-скоро е устремен към крайния резултат. Към повече монументален блясък за сметка на интимността на познанието. При запазване, разбира се, на качествата на инструментариума. А Симфоничният оркестър на радиото има какво да покаже в това отношение. Ето, такъв прочит на Вариациите чух на концерта.
Концертът за две пиана и оркестър от Франсис Пуленк е друга знакова творба и една от блестящите в репертоара на дуото Аглика Генова & Любен Димитров. Изключително трудна композиция, изискваща виртуозни умения и съвършена артикулация от всички на подиума. Изпълнена с всякакви контрасти – динамични, темброви, емоционални – истински «френска» музика. Насладата (естетиката на времето) от тази привидна простота се постига с много работа, усет към детайла, със съвършен синхрон на изпълнителите. Имаше на места несигурност в синхрона, но имаше и емоционално сътрудничество; прекрасно изваяни лирични моменти (особено във втората, «Моцартова» част) във внезапните забавни финални решения – много добре изпипани от диригента. В същото време – неизработеност на оркестровите tutti, увлечение по силата и блясъка. Така се изгуби в голяма степен онова, което е особеният чар на произведението: „кинематографичността” в емоционалния ритъм на творбата, тази, която ни напомня за още една от емблемите на времето – изключително музикалните филми на Дисни.
Симфонични танци от „Уестсайдска история” от Ленард Бърнстейн – още една творба, към която няма как слушателят да не пристъпи с предварителни нагласи. Култова и постоянно звучаща – по радио, телевизия, кино…Рядко, обаче, на живо – в България. Което я прави желана за свирене, но не и репертоарна засега. Изискваща нови (или забравени) умения и нагласи. Творба, която особено „лежи” на темперамента на Табаков – блестяща и трагична. Нежност, която се редува с шумно, необуздано щастие и внезапен трагичен срив. Както и в Концерта, и тук изобилстваше с прекрасни, прочувствени лирични моменти, блестящи сола и недостатъчно изработени, сякаш трудно овладяеми фортисими. Детайлът се губи, а оттам и ефектът на контраста.
Не знам доколко публиката е склонна (дори при съвършено изпълнение) да се вживее в трагизма на произведението или просто иска да се наслади на приятната атрактивна музика. Тя, публиката, очевидно беше доволна – от всичко чуто. Особената трудност на поднасянето на „приятни” програми е в популярността им и в предварителната нагласа. Емил Табаков е майстор на всякакви програмни идеи за привличане на публика. Професионално и с чар. Доза репертоарен популизъм? Защо не, колцина го могат? Сред най-успелите са Хенри Уд и Робърт Нюман – бащите на Промс-концертите. Вече 115 сезона идеите им „зарибяват” огромни количества публика.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
