Имаме ли музеи и галерии?
Abitare Talks, Национална художествена галерия, с участието на Петър Торньов, Весела Ножарова, Тодор Кръстев, Джан Дапин, Давид Каскаро, Стефан Николаев, У Уений, Моник Вот, Жан Нувел и др., концепция и координация Оливие Боасие, 19 – 20 февруари 2010
Да – от всички участници в тази дискусия само Стефан Николаев изрече еднозначен отговор на въпроса, зададен от Abitare България – Трябват ли ни музеи и галерии? Но не отговорът беше целта на тази среща, организирана от престижното архитектурно списание, а по-скоро акумулирането на информация, опит и различни гледни точки към музея като институция и най-вече към музея като архитектурен обект.
За добро или за зло, подготовката на тази дискусия съвпадна с обнародването на новоприетата концепция за реорганизацията на някои столични музеи, също подготвена и обоснована най-вече от архитектурна гледна точка. Така срещата започна с наболели проблеми на локалната сцена, но без продуктивен резултат и каквото и да било споделяне на силни и ангажирани становища. Оказа се, че архитектурната и художествената общности могат да се консолидират само по един въпрос и той е общото несъгласие с методите на действие на Министерство на културата и едноличния тон при вземане на подобни мащабни решения. Отвъд това единно несъгласие, въпросните общности си остават все така разединени в своето мнение и интерес без категорична позиция или алтернативни предложения - нито от страна на музейните директори, нито от отделни личности. А освен това тази дискусия остави и неизличимо монологично впечатление поради липсата на опонента в лицето на министерството. Модераторът Весела Ножарова спомена в началото, че тази концепция е първата по рода си инициатива след 30 години, в която държавна институция се нагърбва с цялостна стратегия за развитието на музеите ни. Но така и не се намери някой, който да отговори на десетките въпроси, изброени от нея по повод тази стратегия. Освен това, въпреки литературните си качества и исторически гордия патос по отношение на наследството, тя е много повече абстрактно намерение, отколкото реален проект. Така и не се разбра дали целта на тази концепция е централизиране на музеите с преимуществено запазване на държавния монопол или напротив – стимулиране на частно участие във финансирането и по-стриктно разпределение и профилиране на колекциите. Като цяло текстът на концепцията е издържан в един вече познат държавнически стил на недоизказаност, който намери и своите крайно противоречиви тълкувания.
След това срещата излезе от местната проблематика и премина към принципите на организация и архитектурното устройство на музеите и центровете за съвременно изкуство в Китай, в парижкия Пале де Токио, в опита на едно алтернативно пространство отново в Париж и в новия музей на Франсоа Пино във Венеция. Във всяка следваща презентация натрапчиво се повтаряше рефренът за музейните кафенета, магазини, книжарници и ресторанти, които се планират и реализират със същото внимание, с което и експозициите им. Колкото и да се различават според спецификата на мястото и съдържанието на музеите, налице са модели и формули, които трупат идентичен опит в различни точки на света и дават все един и същ положителен отговор на въпроса на Abitare.
Да, но ние тук всъщност имаме музеи и галерии - очукани, трайно консервирани в принципи на работа от минали десетилетия, вкопани в днешното си статукво на ръба на оцеляването. И докато за министерството единственият изход от тази ситуация е да продължи отработената в прехода тактика на разместване и преименуване, която би трябвало да създаде усещането, че нещо се движи и развива, ние можем да разширим и усложним много повече въпроса на тази международна архитектурна дискусия. Не е зле да се запитаме дали са ни нужни ремонти и строежи или ни е нужна първо тотална ревизия на стереотипите в схващането за музея като институция и за това, което се съдържа в него; откъде да започнем – от новата дограма или от интензивни образователни и експозиционни програми в съществуващите музеи и ново професионално усъвършенстване на музейните ни специалисти с необходимия опит и контакти на международно ниво; дали заедно с така необходимите, според съветите на гостуващите специалисти, ресторанти и книжарници, да не въведем и регламентирано партньорство с частния бизнес, с колекционерите и с други сродни институции по света.
На този фон напълно се пренебрегва съществената закономерност, че не политическите и чиновническите решения, а самочувствието и отношението на съответния музей и екипа му отвътре са важен фактор, който гради неговия публичен образ и авторитет. Само малък пример за това е темата, която се дискутираше най-оживено зад кулисите на дискусията, подхвърлена и по време на обсъждането от Лъчезар Бояджиев. Става дума за отношението към картините от постоянната експозиция на Националната художествена галерия в този конкретен момент и в този контекст, които се ползваха просто като неглижиран декор, неуместно съчетан със съвременния дизайн на събитието, под сериозна заплаха от всевъзможни поражения. Така още веднъж съвсем осезателно се прояви дисбалансът между намерения и действия и липсата на достатъчно авторитетно присъствие от страна на институциите, които така загрижено дискутираме.
Накрая, след като представи серия музейни проекти от внушителното си портфолио, звездата на събитието Жан Нувел обобщи съвсем просто нещата, като заяви, че ние нямаме оправдание за това да не правим нещата добре. За пореден път чуваме тази констатация от някого, който има нужната дистанция, за да ни погледне отвън и отстрани. Но вероятно пак ще продължим да търсим и изброяваме достатъчно убедителни оправдания.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
