Как да пишем историята на близкото минало
За един актуален историографски дебат
История на Народна република България. Режимът и обществото
Под общата редакция на Ивайло Знеполски. София. Институт за изследване на близкото минало, Сиела, 2009, 716 с.
Сред вече не малобройните публикации за близкото минало на България се появи нов солиден труд с обобщаващ характер и обновителен заряд. Това е поредно издание на Института за изследване на близкото минало (ИИБМ), основан като неправителствена академична организация през 2005 г.[1] “История на Народна република България” (по-нататък “История на НРБ”) е колективен труд на 12 автори под общата редакция на Ивайло Знеполски. В него са синтезирани вече публикувани от Института монографични изследвания по конкретни аспекти на “комунистическото минало” и същевременно се предлага един по-цялостен анализ на “режима и обществото” в България през разглеждания период. Книгата е написана и публикувана “с щедрата подкрепа на фондация “Америка за България”.
За да откроя отличителните черти и приносите на този изследователски труд, ще се опитам да го ситуирам в по-широк историографски контекст. За целта ще сравня “История на НРБ” с други две сходни по тематика публикации: книгата на университетските преподаватели Искра Баева и Евгения Калинова “Българските преходи, 1939-2005”[2] (по-нататък “Българските преходи”) и третия том от поредицата “История на българите”[3], подготвен по инициатива на Научния център за българска национална доктрина от историци предимно от Института по история при БАН и Софийския университет под редакцията на Георги Марков. Избирам този сравнителен подход от позицията на страничен наблюдател на един историографски дебат, но и като радетел за обновяване на историческата наука, за отстояване на нейната автономност и засилване на нейната полезност. Нямам за цел да противопоставям сравняваните книги, защото съм убеден, че те се допълват взаимно, макар и да предлагат някои различни виждания за миналото. Сравнението, разбира се, не претендира за изчерпателност, има за най-важна цел да открои позиции в историографския дебат и ще бъде направено по няколко критерии.
1. Методология или “как да изследваме близкото минало?”
За ангажираните с научни изследвания единственият отговор на този въпрос би трябвало да бъде – професионално. В такъв случай обаче следва да се запитаме какво означава професионализъм по отношение на историческото познание, което по своята природа е ретроспективно и предимно опосредствано, което изпитва въздействието на ценностните нагласи на изследователите или на политически и идеологически фактори; което често се употребява публично за различни извъннаучни цели и което, най-после, преживява криза и дълбоки трансформации в съвременните условия.
Професионализмът в “История на НРБ” се отличава с някои иновационни подходи по отношение на методологията, които се срещат по-рядко в трудовете на историците от традиционната гилдия. Те се изразяват в две направления. Първото е преминаването от чисто историческо (основано предимно на критичен анализ на автентични исторически извори) към интердисциплинарно изследване на социализма. Като автори в изданието присъстват както историци от средното и по-младото поколение (работещи в университети и в Института по история при БАН), така и учени от сферите на философията, социологията, културологията, културната антропология, литературната история. Изследването се вписва в отдавна започналия на Запад и позакъснял в Източна Европа процес на трансформация на историята от описателна и събитийна наука, която се концентрира върху “високата политика”, към социална наука, която разширява своето поле и своя инструментариум. Затова в книгата се обръща специално внимание на доскоро пренебрегваната социална история или на устната история като особено подходяща за изследване на близки исторически епохи.
Второто иновационно направление в “История на НРБ” е свързването на теория и емпирия, на историята на понятията със събитийната история. По думите на главния редактор, без да се излиза от събитийната история, в книгата е предложен неин “интерпретативен прочит” “през една мрежа от взаимно свързани понятия, позволяващи концептуализация на фактологията”. Известно е, че повечето историци традиционно не проявяват особен интерес към теорията с презумпцията, че многообразието на историческите факти не се вписва в теоретични модели или че тези модели могат да предпоставят интерпретирането на фактите. Трудно обаче може да се оспори полезността на теория, която се основава на сравнителен анализ на достатъчно разнообразни исторически факти и води до синтез на знанието за съответните процеси или за използваните термини.
Прочитът на различните текстове в “История на НРБ” откроява запазващите се методологически специфики в работата на изследователите от различни научни направления, но също така предоставя достатъчно примери за ползата от тяхното взаимно проникване.
2. Структура и съдържание или “как да представяме близкото минало?”
Структурата на “Българските преходи” и на “История на българите” следва хронологическия принцип и представя последователно с тематични акценти вътрешнополитическото развитие, стопанската, културната и външната политика през периода на социализма. Политическата история доминира в “Българските преходи”, а балансът между посочените теми е по-силно подчертан в “История на българите”, където е включен и специален дял за българските общности извън България и за политическата емиграция след 1944 г. Освен именните показалци в двете издания, в “Българските преходи” са поместени и значителни като обем приложения (биографични справки за държавници и политици, статистически данни, хроника на важни събития и литература).
По отношение на структурата, определящ в “История на НРБ” е тематично-хронологическият принцип с баланс между изследваните теми. По отношение на съдържанието, двата основни обекта на анализ са политическият режим и обществото в България. Основната задача пред авторите на труда е да се прочете историята на режима като производна на политическата му природа и да се изследват процесите в обществото, които са ограничавани и търсят израз в рамката, наложена от режима. Отстоява се тезата, че структурата на властта и мястото на партията в обществения живот остават неизменни, а се променят само практиките на режима в частните сфери. Изследва се установяването на редица практики на взаимно приспособяване и компромиси в отношението между режима и обществото, които намират израз в консенсуса на “реалния социализъм”.
Структурирането на съдържанието в книгата не е традиционно и отразява голямото значение, което се придава на теорията и историографията по голямата тема. Трудът започва с дял, който проследява и анализира незавършилия дебат за тоталитаризма, поставен в центъра на вниманието като основно понятие за разбирането на политическата природа на режима (с автор Ивайло Знеполски). Тук са представени историята на появата и неравностойните употреби на понятието след 1922 г., неговите късни български употреби след 1989 г., класическите теории за тоталитаризма от 50-те години и по-късните дебати във връзка с нацисткото минало в Германия и сталинския антифашизъм. Авторът застава зад тезата, че приликите между нацизма и комунизма надделяват, ако в центъра на сравнението е политическата система, а съществените различия между тях се открояват, ако акцентите се поставят върху идеологията, предпоставките за появата на режима и неговите емпирични прояви, социалният живот и всекидневието. Използвана е аргументацията на френския философ Клод Льофор, който през 80-те и 90-те години реабилитира силно оспорваното през предходните десетилетия понятие “тоталитаризъм”. Той изоставя структурния подход и отхвърля степените на тоталитарност, като прилага тоталитарната теория спрямо “късните” комунистически режими, доказвайки, че сталинизмът и постсталинизмът са не само сравними, но и идентични с дълбоките си основания. Книгата завършва с друг дял, чиито обекти на анализ са институциите, изследователските подходи и историографските тези, чрез които се представя комунистическият режим в България преди и след 1989 г. (разработени от Иван Еленков, Даниела Колева и Румен Даскалов). В тази рамка - между теорията и изследователската практика, се вписват конкретните тематични акценти в “История на НРБ”.
“Политическият” дял предлага синтезирано, но изчерпателно проследяване на сравнително най-добре познатата политическа (събитийна) история на периода (Даниел Вачков и Михаил Груев), както и нов институционален и функционален анализ на най-важните стълбове на режима – на еднопартийната система, упражнявана от БКП (Александър Везенков), и на политическата полиция – Държавна сигурност (Момчил Методиев). В дела, посветен на стопанския живот, се анализира икономическото развитие със съпътстващите го радикални преобразования и кризи и се аргументира изводът за фалита на плановата икономика (Даниел Вачков и Мартин Иванов). Изследвани са също процесът на колективизация в селското стопанство и голямата социална промяна в българското село, както и демографските процеси със съответните политики на режима в условията на ускоряващ се модернизационен преход (Михаил Груев).
Важен предвид общата концепция за труда и новаторски е “социалният” дял на книгата. В него са анализирани социалната политика на режима (Ивайло Знеполски) и социалната структура през разглеждания период (Петя Кабакчиева). Специално внимание тук е обърнато на анализа на т. нар. “развит социализъм”, когато режимът се смекчава и се обръща към проблемите на всекидневието, а под знака на конформизма се оформя негласно обществено споразумение или консенсус. Другият акцент е поставен върху съществуващите при социализма социални неравенства. От позиции на ревизия на национално дефинираните интерпретации, следващият дял анализира развитието на македонския въпрос като междудържавен и вътрешен проблем за България, както и политиката на режима спрямо етническите и религиозните общности (Чавдар Маринов). Авторът отстоява дискусионната теза, че национализмът не е “последно убежище на комунизма”, а е неговата “най-естествена среда, поне след идването му на власт”.
Делът, посветен на културната политика и културните практики, проследява етапите в институционалната организация за управление на културата, представя контролните функции на официалната култура над културните елити и обяснява промените в идеологическите мотивации на провежданата политика (Иван Еленков). Пряката зависимост на литературата и културата от официалната власт и опитите за тяхното еманципиране са вписани в условните рамки на фазите в развитието на социалистическия реализъм и на неговите алтернативи (Пламен Дойнов). Този дял завършва с анализ на монументалните репрезентации (паметниците) като средство за идеологическа пропаганда и за поддържане на политическата легитимност на режима (Николай Вуков).
Както се отбелязва и в предговора, книгата не изчерпва цялата история на НРБ, но тя дава една сравнително пълна картина на нейните най-важни аспекти, отнасящи се до вътрешната, стопанската, демографската, социалната, етническата и културната политика на комунистическия режим, както и до съответните съществени промени в развитието на обществото. Що се отнася до празнотите в този колективен труд на фона на традиционната историография, най-сериозната от тях изглежда липсата на текст за външната политика и международните отношения на режима. Въпреки добре известната детерминираност на тази политика в условията на блоковото деление по време на Студената война, проследяването на промените в нейната еволюция би било полезно както с оглед характеристиките на режима, така и предвид външнополитическата трансформация, настъпила след неговия край. Други празноти в книгата, които по думите на главния редактор ще се запълват в бъдеще, са съпротивата срещу режима, концлагерите, съдебната система, емигрантските организации, всекидневния живот и пр.
В края на всеки дял в “История на НРБ”, след бележките към текста, е поместен списък с препоръчителна литература, който придава на книгата и елемент на учебно пособие (въпреки че обемът на труда е твърде голям за такава функция). Изданието има резюме на английски език, но не е снабдено с показалци, което би затруднило неговото ползване със справочни цели.
3. Концепция или “как да тълкуваме близкото минало?”
Ако се синтезират вече изразените научно аргументирани позиции, най-общо два са възможните отговора на поставения въпрос. За да не използвам идеологизираните определения про- и анти- или ляво и дясно, ще обобщя, че в първия визията за социализма е по-позитивна или най-малкото по-балансирана в сравнение с втория, при който тази визия е по-критична и съответно много по-негативна. Различията се наблюдават не само по отношение на общите оценки, а и в използваната терминология. Двете концепции се отразяват в борбата на понятията, използвани за означаването на периода: от една страна - социализъм (съветски, реален, държавен), а от друга - комунизъм (български комунизъм, комунистически режим, комунистическа държава). Всъщност, тези различия в интерпретациите на преживения в Източна Европа период се наблюдават не само в българския, а и в европейския и световния научен контекст.
Според първия отговор на поставения въпрос – близката история изписва поредните страници от миналото на България (или с други думи, от “големия национален разказ”), които започват с преход към “съветски социализъм”, преминават през “реалния социализъм” и продължават след неговия крах с друг преход към парламентарна демокрация и пазарна икономика. Това е концепцията в книгата “Българските преходи”, в която акцентът е поставен върху представянето и съпоставянето на двата български прехода, а продължителният период на “живковизма” е свързващо звено между тях. Сравнителният анализ тук откроява както спецификите (различни философии, революционност и отношение към идеологията, ускорени темпове на развитие при първия и забавени темпове – при втория преход), така и някои сходства в двата прехода (“съизмеримо високата” човешка цена на социално-икономическите промени).
Според втория отговор на въпроса – близкото минало трябва да се тълкува като “история на Народна република България”, т.е. като “ясно очертан период” и “завършен цикъл”, който “може да бъде описан и оценен” като наложено отвън “отклонение” от естественото историческо развитие на страната с установяването на един променящ се, но останал тоталитарен по своята политическа природа комунистически режим. Авторите в “История на НРБ” отстояват тази концепция. Между другото, тя променя и традиционната хронология за периода – от 1944-1989 на 1946-1990 г. (т.е. периода на съществуване на “народната република”). Както се отбелязва в предговора на книгата, определящо значение в случая има разбирането за континуитета. Тук се подчертава, че липсва институционална и ценностна приемственост между политическата система на НРБ и тази на заменилата я Република България, но същевременно се отбелязват силните инерционни нагласи сред масите и политическия елит след падането на комунистическия режим. Големият смисъл на изданието, както и на цялата издателска дейност на ИИБМ, може да се определи като преодоляване на тези инерционни нагласи.
Освен ясно изразена, “История на НРБ” има и единно отстоявана концепция, което придава по-компактен и цялостен облик на изданието. По това то се различава например от “История на българите”. Въпреки че там инициаторът подава в предговора една твърде националистическа визия, на практика текстовете изразяват различни несъгласувани интерпретации на авторите. В този случай изглежда, че плурализмът в писането на история се наблюдава повече при т. нар. традиционни историци. Друг е въпросът дали това е планирано или се дължи просто на липсата на предварителна организация.
4. Историография или относно дебата за близкото минало
За разлика от другите две сравнявани публикации, “История на НРБ” поставя ясно разграничителна линия в дебата за социализма и комунистическия режим[4]. Може да се прогнозира, че в резултат на издателската дейност на ИИБМ и особено след появата на неговото последно издание, този до известна степен латентен дебат ще придобие по-голяма плътност. Една от предварително декларираните цели на книгата е “преодоляването на рецидивите” на “комунистическата историография”, които се забелязват както в част от научната продукция, така и в публичната сфера. Обобщеното определение “комунистическа историография” не може да избегне смисъла и на идеологическа стигма, поради което се нуждае от обяснение.
Затова в книгата се обръща специално внимание на “институционалната организация и функциите” на историческата наука в България през разглеждания период. Изводът на Иван Еленков е, че “оруеловското пренаписване на историята е в основата на структурирането на институциите за произвеждане на исторически знания през епохата на комунизма”. В контекста на “договарянията” между властта и историците, последните са характеризирани като “дейни политически работници” през целия период, въпреки техния стремеж към професионална еманципация. Авторът представя изработваните от 60-те години концепция за научност и норми на професионалния канон в българската историография като противопоставяне на налаганата от властта идеологическа “истина” чрез “фрагментирани “исторически истини”, добити чрез “научно изследване”. И продължава, че тази концепция и тези норми се разминават с политически обусловените институционални проекти за историята на България, които съчетават традиционната функция на историческото знание като градиво за национална идентичност и комунистическо възпитание. Нещо повече, тук се изтъква, че изработените вече концепция за научност и професионален канон работят “до голяма степен” и след падането на комунистическия режим и че те продължават да произвеждат единствената “научна истина” само чрез емпирично реконструиране на миналото. Според автора, на това се дължи “изолацията, затвореността в себе си и самодостатъчността на историческата колегия”.
Представеният критичен анализ внася важни уточнения в разбирането за “комунистическа историография” в контекста на отношението “политически режим – история”, но същевременно поставя нова - професионална стигма върху съвременната историческа наука като неспособна да се реформира поради неотхвърленото наследство. Причините за тази категоричност могат да се търсят в културологичното разбиране за историческата наука, което оспорва нейните познавателни възможности, както и в абсолютизирането на институционалния подход.
Известно е, че сложността и многообразието на настоящето предизвикват съмнения във възможностите на историята да опознава миналото с традиционните й методи и подходи. Но предизвикателствата на “новата” алтернативна история, която изследва предимно дискурса или подлага на деконструкция “старото” знание, би трябвало да стимулират развитието на науката, а не да отричат нейното призвание да търси чрез професионални критерии най-постижимата правдоподобност на познанието за миналото[5].
Що се отнася до институциите, оказва се, че (именно в рамките на историческата наука), конструирани по време на комунистическия режим и запазени до голяма степен след него, се формират и продължават да работят част от авторите в представяната книга. А това подсказва най-малкото търпимост към плурализма в интерпретациите в средите на “старите” институции. Тази търпимост се потвърждава индиректно от предложения в края на книгата историографски анализ. Публикациите на историци от традиционните институции са използвани многократно в хода на изложението (основно от страна на авторите историци), и то не само като контрапункт на отстоявана различна концепция, а дори по-често - като важно информационно и интерпретационно градиво. Оказва се, че различията между традиционните историци и интердисциплинарните или иновационни изследователи на миналото вече не се дължат толкова на институционалните ограничения, колкото на индивидуалния избор и професионалните възможности, а границите в дебата за това как да се пише история постепенно се размиват.
Спорно е дали “истината се ражда в спора”, но е безспорно, че различните гледни точки за близкото минало усложняват много познанието за него. Причините за различията следва да се търсят не само в методите за реконструиране на миналото, които на практика се допълват, но и в ценностните нагласи на авторите, които обуславят различни гледни точки, а понякога и в интересите, които рискуват да превърнат науката в идеология. Това са всъщност добре познатите още от древността пречки за представяне на миналото “без гняв и пристрастие” (по израза на римския историк Тацит) или за правенето на “свободна от ценности наука” (по израза на социолога Макс Вебер). Впрочем, в предговора на представяната книга изрично се казва, че “начинът на “разказване” на историята на периода [...] няма как да не е функция на ценностната ориентация на изследователите”.
Фактът, че за повечето изследователи периодът на комунистическия режим е едновременно изследван и преживян, засилва субективността в изследователския процес и въздействието върху него на фактори, свързани с възрастта, семейната среда, социалния произход и образованието, личния житейски и професионален опит, политическите пристрастия, адаптациите и идентичностните трансформации след промяната, спомена и забравата. При цялата условност на едно разграничаване, се очертават две ценностни ориентации, които се отразяват в изследванията за близкото минало. Става дума за “избора” между сигурността и свободата.
Тези, които условно “избират” или предпочитат сигурносттана колективистичното общество и неговите социални и национални ценности, изглежда са по-склонни да представят социализма като “неизбежна брънка от верига преходни и последващи състояния” или като “нормален” период от българската история с неговите негативи и позитиви. Позитивите в случая се анализират предимно с оглед социалистическата индустриализация, която ускорява икономическото развитие, за да компенсира изоставането спрямо Запада, и предвид модернизационните промени и социалните придобивки по време на “реалния социализъм”. Този род интерпретации се определят от техните автори като нормализация на писането на съвременната история, но понякога те водят до оправдаванена социализма и комунистическия режим.
Напротив, онези, които “избират” свободата на индивидуалистичната либерална демокрация, гравитират към представянето на комунистическия режим като “прекъсване в естествения еволюционен ход” на държавата и обществото. Негативите в този случай се интерпретират през призмата на запазилата се тоталитарна природа на политическия режим, основан върху ролята на комунистическата партия, нейното сливане с държавата и силовия й контрол върху обществото. В този случай се достига и до косвено или пряко осъждане на комунистическия режим.
От първоначален предмет само на политически дебати след падането на “стария” режим, т. нар. война за близкото минало се прехвърля неизбежно, макар в значително по-смекчен вариант, и в “полето” на историческите изследвания. Различията могат да намират израз във вменяваното или реално делене на “леви” и “десни” (“червени” и “сини”) изследователи на миналото, в професионални и приятелски мрежи, в академични институции и научни проекти, в обвързване само с определени спонсори. Всичко това поражда капсулиране и, дори да не води до открит дебат и конфронтация, пречи косвено на научния диалог.
В полза на “негативната” визия за периода на комунистическия режим са не само резултатите от неговите конкретни политики, срастването на партия с държава и липсата на реално разделение на властите, насилието и репресиите, политическата корупция и социалното корумпиране на масите, пренебрегването на пазарните принципи и икономическата демотивация, неравенствата пред закона и липсата на граждански права и свободи. Тази визия черпи нови основания от сравнението с постигнатото през същия период от Запада, от “загубата” на Източния (съветски) блок в Студената война, от окончателния избор на консумативното общество и западните ценности от страна на активните поколения в източноевропейските държави. Към това се добавя и новият “посткомунистически” политически контекст, който на европейско и национално ниво регламентира разграждане на наследството и осъждане на престъпленията на комунистическите режими[6].
Констатираното “мълчание” на повечето историци в България по отношение на европейските резолюции или на българския закон за паметта за “комунизма”, които налагат политически “директиви” за “историческата истина”, би могло да се тълкува на пръв поглед като мълчаливо съгласие или примирение с политическите намеси. В действителност, това “мълчание” е повече израз на липса на достатъчно самочувствие за публично отстояване на свободата на академичните изследвания. Това се потвърждава индиректно от анкета сред професионалната колегия, която “маргинализира” историците, ангажирани с акции за политическо заклеймяване на близкото минало[7].
В съвременния контекст “негативната” визия за комунистическия режим може да бъде тълкувана (особено от нейните “нормализиращи” социализма опоненти) като изпълнение или обслужване на нова идеологическа и политическа поръчка. Научната логика безспорно изисква ученият да бъде независим политически, да се съмнява, да не защитава, а да анализира и деконструира политическите каузи чрез научните си тези. Но същевременно изследователят на миналото има правото на своя политическа позиция, а субективната (и не експериментална) специфика на научното историческо изследване създава предпоставки за нейното влияние при писането на история. Въпросът в крайна сметка опира до професионалния морал, защото всяка научна концепция може да бъде употребявана на политическо равнище – от ляво или от дясно, със или без знанието и участието на нейния автор.
Отдалечаването от периода на социализма позволява все по-дистанциран поглед и води неизбежно до деидеологизация на писането и говоренето за близкото минало в научните среди. Академичните подходи се стимулират и от разширяващия се достъп до документалното наследство на периода. Ревизиите на някои политизирани тълкувания в антикомунистическия дух на победителите в Студената война се наблюдават както на Запад, където в интелектуалните среди като че ли по традиция преобладава лявото политическо мислене, така и в бившите социалистически страни, където интелигенцията “изтрезнява” след опияняващите очаквания за бързи и лесни демократични промени. Въпреки че на пръв поглед тази тенденция изглежда да е в полза само на “нормализиращата” визия за социализма, тя на практика създава предпоставки и за нормален научен дебат.
В центъра на дебата за близкото минало остават въпросите: Нов различен период в националната история, наложен от историческите обстоятелства, или отклонение от естествената норма е социализмът в историята на България и другите източноевропейски страни?; Тоталитарна ли е политическата система през целия период на комунистическия режим и по-специално по време на “развития социализъм”?; Доколко социалистическата модернизация може да се сравнява със западноевропейския модел на модернизация?
Ясните отговори са важни не само от научна гледна точка, а и предвид по-задълбоченото разбиране на състоянието на държавата и обществото в постсоциалистическия период. Тези отговори засега не са еднозначни, тъй като теоретичните обобщения и конкретните авторски интерпретации остават различни. При това положение, една може би провокативна перспектива в изследванията за социализма и комунистическите режими предлагат т. нар. противофактови исторически изследвания, които дефинират историята като “наука не за фактите, а за изборите”[8]. За тази цел изследователите на миналото би трябвало първоначално да преодолеят презумпцията, че въпросът “Какво би станало, ако...?” е “забранен” в техните текстове[9]. Предпоставка за това е фактът, че алтернативното мислене неизменно присъства в хода на историографските реконструкции на миналите реалности.
Във финалната историографска част на книгата Румен Даскалов представя (в духа на изследванията на немския историк Райнхарт Козелек) еволюцията и “борбата” на понятията и концепциите, чрез които се описва “българският комунизъм”. Така се демонстрира ясно силното влияние на политическите реалности върху писането на история – от пълен контрол върху историческото знание към неговото отслабване до появата на плурализъм с преосмисляне и преоценка на понятийния апарат. Съвременният историографски плурализъм се оказва всъщност неизбежен продукт на различните мнения в демократизиращото се общество след 1989 г.
Плурализмът в обществото намира потвърждение в социологическите данни за оценяването на “45-те социалистически години” в България. Освен общественото раздвоение между крайните “отрицатели” на “комунистическото минало” и неговите крайни “защитници” (общо около 1/5 от българското общество), в хода на демократичния преход се наблюдава увеличаване на позитивните нагласи към отминалата епоха и тенденция за помирение с близкото минало. Според Искра Баева и Евгения Калинова тази тенденция “не бива да се тълкува като носталгия към социализма, а по-скоро като сравнение със сигурното, макар и скромно съществуване преди 1989 г. с трудностите на прехода”; отношението към социализма е вече като към “трайно отминала епоха” и “се гради върху преосмислянето на миналото, а не е елемент от политическа битка, в която социализмът е важен играч”[10]. Различно е виждането на Ивайло Знеполски, според който “генерирането на носталгия” и “нормализирането на паметта за миналото”, реабилитирането на практики от времето на “стария” режим и липсата на “споделена оценка за управлението на комунистите в страната” са пряко свързани с несигурната равносметка на прехода, кризата на политическите модели и активирането на националистически, ксенофобски и популистки партии и движения[11].
Ако интересът към все още “живата” българска история намалява сред обществото и политиците, той очевидно се запазва висок сред изследователите[12]. Нещо повече, в това изследователско “поле” историците, които нямат единни виждания, се “конкурират”, но и трябва да сътрудничат с учени от други хуманитарни и социални науки, които прилагат нови методи и предлагат нови тълкувания. “Отвореният” финал на историографския анализ, както и предложените цитати, подсказват, че разно-гласието в интерпретациите ще продължи. И това е естествено в условията на демокрация (при това млада), чиято същност е не единомислието, а дебата. Не унифицирането на различните гласове, а тяхното придържане към академични позиции, взаимна чуваемост и научен диалог ще бъдат в интерес на познанието за “несвършеното минало”. Представената книга се вписва силно в дебата за социализма и комунистическия режим с ясно дефинирана и аргументирана концепция, която проблематизира и обогатява това познание.
[2] И. Баева, Е. Калинова. Българските преходи, 1939-2005. Второ преработено и допълнено издание, С: Парадигма, 2005. Книгата е под общата редакция на Искра Баева, има издание от 2002 г. и друг кратък вариант от 2000 г. (Издателство Тилиа), а нейни съкратени варианти са публикувани на френски и немски език съответно във Франция и Австрия.
[3] История на българите. Т. III, От Освобождението (1878) до края на Студената война (1989). Под редакцията на акад. Георги Марков. С.: Издателство “Знание” ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд”, 2009. Автори на текстовете за периода 1944-1989 г. са Румяна Богданова, Илияна Марчева, Евгения Калинова, Любомир Огнянов, Васка Танкова.
[4] Известно е, че поради доминацията на комунистическите партии в управлението на източноевропейските държави след Втората световна война, повечето западни анализатори наричат самите държави “комунистически”, а съответния период от тяхната история “комунизъм”. След 1989 г. тази терминология се възприема и от част от анализаторите в Източна Европа. Но известно е също така, че въпросните “комунистически” държави се определят като “социалистически”, запазвайки термина “комунизъм” за бъдещото безкласово общество, в което няма да има нужда от държава. При многозначността и идеологическата натовареност на термина “комунизъм” (само едно от неговите значения визира държавното устройство на социалистическите държави), предпочитам да използвам като по-неутрални термина “социализъм”, употребяван в самата епоха, с който означавам икономическата система, и термина “комунистически режим” като управление на Комунистическата партия и специфична организация на властта в политическата система.
[5] Вж.: А. Запрянова, Б. Нягулов, И. Марчева. Историографията между приемственост и промяна: А. За текущата история на историческата наука в България. Б. Анкетно проучване “Историци за историята” – ИПр, 2005, № 1-2, 7-12; Б. Нягулов. Националната история в съвременния европейски контекст. В: Историческата наука в България – състояние и перспективи., С., 2006, 149-162.
[6] В европейския контекст става дума за: Резолюция на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа/ПАСЕ 1096/1996 за мерките за разграждане на наследството на бившите комунистически тоталитарни системи, Резолюция на ПАСЕ 1481/2006 за необходимостта от осъждане на престъпленията на тоталитарните комунистически режими, Резолюция на Парламентарната асамблея на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа от 3 юли 2009 г. "Ново обединение на разделена Европа", Резолюция на Европейския парламент от 2 април 2009 г. "Европейската съвест и тоталитаризма". В България подобни и ответни актове са: Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен (Държавен вестник, 5 май 2000 г.), Декларация на Народното събрание/НС по повод 60-годишнината от установяването на комунистическия режим в България (Държавен вестник, 17 септ. 2004 г.), Решение на НС относно подкрепа на европейски актове за осъждане престъпленията на комунистическите и националсоциалистическите режими (Държавен вестник, 27 ноем. 2009).
[7] Вж. Л. Деянова. Резолюциите за паметта и историците за резолюциите - http://www.bghelsinki.org/obektiv/2006/136/136-17.pdf
[8] В. Пенчев. Противофактовите исторически изследвания. В: Историческата наука в България: състояние и перспективи. Съст., н. ред: А Запрянова, Б. Нягулов, И. Марчева, С., 2006, 103-113.
[9] Значението на “еретичния” въпрос “Какво би станало, ако 9 септември 1944 г. не се беше случил в българската история?” се потвърждава от факта, че зрителите на Българската национална телевизия избраха случилото се на тази дата като най-значимо българско политическо събитие на ХХ век. Вж. http://vek.bnt.bg/novini/p279-09091944-g-e-balgarskoto-politichesko-sabitie-na-xx-vek.html).
[10] И. Баева, Е. Калинова. Историческите рефлексии на българския преход. В: Историческата наука в България: състояние и перспективи. С., 2006, 272-276. Вж. и: А. Райчев, К. Стойчев. Какво се случи? Разказ за прехода в България, 1989-2004. С., 2004, с. 192; Труд, 10 септ. 2004, с. 7.
[11] Култура, бр. 42 (2569), 1 дек. 2009, Й. Панкова. Тоталитаризмите. Новите реалности. Старите понятия – ден първи. Картини от една конференция.
[12] Според резултатите от проведеното през 2004 г. анкетно проучване сред историци съвременната история на България (след 1944 г.) заема убедително първо място сред най-слабо проучените периоди и второ място сред проблемите, които трябва да бъдат интерпретирани по нов начин. А. Запрянова, Б. Нягулов, И. Марчева. Историографията между приемственост и промяна..., 80-87.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
