Български  |  English

Където бродят дивите неща

 

Масовият европеец има навика да обича, презирайки, американската масова култура. Този навик буди вайкания толкова отдавна, че бих го нарекла втора природа – ако не мислех, че бройката е неточна и природата всъщност е първа, а причините да харесваме безобразни комедии и малоумни екшъни са точно в насладата от предизвикателството към твърде подредената, по женски ценяща хармонията европейска култура-майка.
Ние избираме да виждаме блокбъстъра в американското кино, защото той хем подхранва самомнителната ни представа за себе си, хем ни доставя удоволствието – гледайки го – да участваме в разрушаването на онова, което би трябвало да крепим. Културата, де.
Доказателство за избирателната американофилия на средностатистическия европеец е вносът на детска литература от САЩ. Неговата йерархия е подредена не спрямо мястото на определена книга в американската култура, а спрямо стереотипа за “американски продукт за бързо четене”, налаган на претенциозния уж тукашен пазар.
Така “заливането” с американска продукция остава на ниво свръхкомерсиални книжлета, отпечатани от Егмонт подир някой филм и равняващи се по литературна стойност на продаваните в “Макдоналдс” екшън фигурки; в същото време истински ценената от двете страни на Атлантика литература остава строго отграничена.
До такава степен сме свикнали с европейската класика, че за нас е немислимо нормален човек да отглежда детето си без Астрид Линдгрен. Но ето че отвъд океана тя изобщо не е част от канона на детската литература. Да, и на мен ум не ми го побира. Но американците си имат свои класически детски произведения, които оформят различен разказ от този, с който сме свикнали ние. И се страхувам, че този разказ съвсем не е толкова плитък, нито толкова комерсиален, колкото сме свикнали да мислим.
В него влизат звънките абсурдистки римушки на д-р Зойс, прекрасната тъжна “Даващото дърво” на Шел Силвърщайн, “Лека нощ, луна” на Маргарет Уайз Браун, неприятният ми Роалд Дал и, доколкото помня, един роман за някаква паячка. “Където бродят дивите неща”, който тръгва по кината, е екранизация по една от тези класики, които вече доста дълго остават непознати за европейците, защото не пасват на стереотипите на обичащото американски пуканки европейско То.
Сюжетът е пределно прост. Едно момче се държи лошо, обзето от внезапен гняв. Пращат го да си легне без вечеря, а то заминава за един остров, където среща Дивите неща. Те го правят свой крал и си устройват дивашко празненство. После момчето решава да се върне вкъщи, където вечерята му е още топла.
Както виждате, не се случва кой знае какво. Интересно е какво не се случва, излъганите очаквания на възпитателстващия родител, свикнал някъде из фабулата непослушанието да бъде наказано.
Нищо подобно.
Очарованието на книгата се крие в това, че тя признава открито пред четящото я дете, че импулсът да рушиш, да се оставиш на дивото в себе си, да изразяваш гняв и агресия може да донесе наслада. Няма порицание, няма “Макс се уплаши от дивите същества и дълбоко съжали, че не е слушал майка си”. Напротив, целият сюжет е едно свободно разгръщане на разрушителните фантазии. Ницше би рекъл, че е триумф на дионисиевското над аполоновото начало, още повече, че има и див танц в гората. Неудобно ми е някак да го цитирам, когато става въпрос за детска книга от десет изречения, но е факт, че филмът (създаден съвместно от режисьора Спайк Джоунс и автора Морис Сендак) повтаря и усилва именно това послание. Да, приятно е да бъдеш див. Да, това е някакво решение, когато не можеш да отреагираш на страха по друг начин. Да, когато рушиш, се чувстваш силен. Възрастните рядко казват тези неща на децата – сякаш те няма да ги открият сами. “Където бродят дивите неща” въздейства именно затова, защото е абсолютно честен по тези въпроси. След което можем да му повярваме, когато допълва, че никакво дивеене няма да ни предпази от самотата или скръбта.
И че връщането към хармонията на топлата вечеря трябва да бъде въпрос на избор, а не въпрос на страх. Както казва дъщеря ми Анна, „малко е страшен, но иначе ми харесва. Беше красиво, като се возеше с лодката. Съществата се караха много, но въпреки това ми допаднаха. Каръл ми беше симпатичен, не мога да обясня защо”.

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”