Христо Йоцов на 50
Джазът - контакт на друго ниво
- Юбилеят въздейства на артиста по различнни начини, у някои поражда стремеж към признание, други се отнасят насмешливо към кръглата цифра...
- Вероятно зависи от гледната точка. Ако тези юбилеи са единствената причина някой да бъде забелязан, е притеснително...
- Отвън отношенията между българските джаз-музиканти изглеждат по-толерантни, създавате впечатление за общност, каквато не се наблюдава в други области...
- Съгласен съм, че е така. И лично съм се стремял винаги да има хубави отношения между нас. Това е много важно, защото ние сме малко на брой и ако не сме обединени в името на това, което правим, и на музиката, която обичаме, всички ще пострадат - и тази музика в България, която така или иначе се крепи на ентусиазма на малцина хора, малцина музиканти, малцина любители, малцина продуценти… От друга страна, много пари в тази работа няма, затова и не възбужда някакви конфликти. И вероятно това е една от причините за такова общуване, но това също е хубава причина. Защото, когато парите не са основният двигател в една работа, тогава може да се родят и някои по-духовни неща.
- Годината 1985 е знаменателна: създава се “Акустична версия”; грабвате първа награда от международния конкурс в Белгия; участвате на Джаз Джембори във Варшава, където по същото време е Майлс Дейвис... А сте само 25-годишен!
- Само?!? Бих казал, че 25 години би трябвало да е вече една много зряла възраст за музиканта. На 25 години хората чудеса са направили, написали са вече сума симфонии в миналото, сума произведения. Да! 85-а година беше хубав старт след спечелването на този конкурс в Белгия, съвсем неочаквано за нас. Бяхме много, много ентусиазирани и много самоуверени. И положихме доста труд. Не стана случайно. Но в условията на тогавашната ситуация в Европа изглеждаше доста фантастично да се появим буквално на другия бряг на Европа от една страна, смятана там за доста встрани от... поне от джаза. Може би пък изненадата изигра някаква роля. Защото наистина никой не е очаквал да се случи подобно нещо.
Мисля, че това беше много сериозна работа с Акустична версия. До ден днешен се вълнувам, когато слушам записите; и даже си мисля, че е някакъв връх, който не може да се покори втори път.
Джаз Джембори е едно от събитията, които са оставили най-сериозен белег в съзнанието ми. Бяхме с Антони, с Банана и Теодоси Стойков - тогава втория Фокус-квартет, който Симеон Щерев направи и покани нас, даде ни възможност да излезем на голямата сцена, за което сме му много признателни.
Не мога да опиша какво е да види човек Майлс Дейвис на живо. Наистина изумително! Ако разправям, трябва един час да си говорим.
- “Магия”, „начин на живот” – джазмените сякаш обсебихте тия определения ...
- Абсолютно правилно е да се счита, че и двете понятия са валидни изобщо за хората на изкуството. Не става дума само за джазови, за класически, за оперни, за каквито и да било други артисти… Начинът на живот, ако не е това, за което си роден и което вършиш с любов, ако е различен - няма да стане. А това поражда и магията. Магията поражда не жанрът, не името на произведението, а присъствието на артиста. Аз съм абсолютно убеден, че хората от много време насам отиват, за да чуят изпълнението на еди-кой-си на еди-кое-си произведение, а не заради самото произведение!
- Личи в това говорене потеклото, син сте на „класически” музиканти...
- Аз съм изсвирил Концерта на Шуман за пиано в корема на майка ми, когато се е дипломирала. Така че това е предопределило в 55% моя път. Въпреки че аз самият не съзнавах, че така ще стане. Но намирам за съвсем естествено да има продължение на традициите в едно семейство. Впрочем, така са се развивали занаятите. Защо хората се казват Хлебаров, Воденичаров, Каменаров… това са занаятите, които поколения наред са предавани в семействата и децата са развивали и са надминавали бащите си. И дедите си. По същата причина моите родители са музиканти. По същата причина и дъщеря ми е музикант. Естествено, че ако едно дете прояви изумителен талант в друга посока - да! Иначе тези неща са в кръвта и в съзнанието на човека. Защо станах джазов музикант? Това един Господ знае! Свободата на правене на музика, на творене в момента, е това, което ме плени. И което ме накара да мисля, че там бих се чувствал по-добре, отколкото в другия жанр.
- Вероятно се дължи на енергиите, които правят възможно директното свързване на подиума, за разлика от „класическите ансамбли”...
- Да, различна е спецификата. И там биха могли да се събират оркестранти от различни места и различни хора, не познаващи се. Важното е да знаеш правилата на играта, да знаеш точно твоето място в този процес. Какво се очаква от тебе, как да го направиш. Естествено, че трябва да си много добре подготвен. Трябва да си 200% подготвен, за да си готов да посрещнеш всякаква ситуация. Естествено, че трябва да си много опитен, защото опитът дава половината от това, което е необходимо. И много важно е, много важно е да имаш доверие в хората, с които работиш, да имаш антени, достатъчно чувствителни, за да уловят всякакви сигнали, да си повярвате един на друг, да си помагате. Изключителна радост е! И само този, който го е изпитал на сцената, може да разбере за какво иде реч. Иначе така, отстрани погледнато - е, много важно, някакви застанали там, свирели… Но това е духовна връзка, контакт на съвсем друго ниво. Което… не мога да ви го обясня. Но за нас то става част от занаята.
- Проектът “7 steps”насочва към преподаването...
- Аз не ги уча на джаз, уча ги на отношение - какво е да си музикант и как точно да си подредиш нещата в главата... Защото другото е механична работа. Ако има кой да те поведе, да ти вдъхне увереност и да ти каже какво се очаква от тебе, как се постига, кой е най-лекият път към това или онова, тогава нещата стават много лесни. Иначе – школи всякакви, инструменти, интернет... Такава информация никога не е имало досега. Човек може до голяма степен и сам... Но! С малката уговорка, че персоналният контакт с човек, когото уважаваш, когото - още повече, виждаш на сцената, е изумително важно за един музикант. Не съм съгласен с твърдението на някои преподаватели, че изобщо не трябва да се показва на ученика как да овладява инструмента, трябва само да му се обяснява. Това аз не го възприемам. Не го отричам, но не го възприемам. Всеки си избира как да контактува с учениците. А те пък си запазват правото да имат едно или друго отношение към преподавателя си. Към преподавателите! Между другото, вече и това се случва – хората избират не колежите и университетите. Избират при кого да учат.
- DaCapo...
- Първо искам да кажа, че тази цифра 50 я приемам съвсем условно. Хубавото е, че чувствам енергия, която бих сравнил с тази, която имах на 30. Само че сега имам много повече опит. И второ – не само че имам повече опит, ами и много по-малко желание имам да се състезавам с когото и да било или да правя неща, които не смятам за... за истински.
Така че мога да считам себе си за щастлив човек. Пожелавам го на всички! И съзнавам, че най-трудното нещо в живота е да намериш тази посока, която да те прави щастлив, да... За мен работата е моето хоби. И мисля, че по-хубаво нещо от това няма!
(Откъс от разговор за предаването “Контрапункт” на програма “Христо Ботев” на БНР)
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
