Оскар Кристанов (21.08.1937 – 9.02.2010)
Оскар отвъд билото на живота...
Годината започна с четири почивни дни и две големи загуби. Един подир друг си отидоха от този свят Крикор Азарян, сега и Оскар Кристанов. Двамата си приличат с високата взискателност към своето творчество. Те обичаха изкуството в себе си, а не себе си в изкуството. Бяха известни с непоносимостта си към медийното празнодумство и глупашката суета на „прочутите нищожества”, както Азарян наричаше някои телевизионни знаменитости. Оскар бе нетърпим до грубост към посредствените, занаятчиите, еснафите и бакалите в киноизкуството. Искрено и крайно ненавиждаше търгашите, които от университет, превърнаха киното в „луна-парк” през последните две десетилетия. В същото време всеки успешен филм го радваше. Високите му критерии пречеха това да се случва често. Оскар бе човек на духа и живееше със свои представи за хората, такива, каквито трябва да бъдат. Като всеки бохем, се отнасяше снизходително към материалния свят. Беше човек на разговора, какъвто го разбира и описва Цветан Стоянов. Най-висша форма на общуване, защото имаше какво да сподели. Разговаряше с упоение за изкуство, сценарии, филми, а не за проекти и продукти, каквато е съвременната бюрократична мода напоследък. Александър Дяков, Ивайло Манев, Васил Живков и няколко други личности сигурно ще се съгласят с тази констатация. Най-отличителната му черта бе неговият вътрешно свободен дух и неподвластна на клишета и стереотипи мисъл. Сигурно би намерил общ език с Жан-Пол Сартр. Сега си мисля, че ако прочете това, ще се разсмее от опитите ми да го съпоставям с когото и да е. Защото имаше свои възгледи, позиция, собствено място в живота и изкуството. Но аз не се опитвам да го сравнявам, а по-скоро да ориентирам незапознатите с него. Възпитаник на чешката академия за изящни изкуства, Оскар бе представител на централноевропейската култура, което личи в темите, драматургията и изразните средства в неговите филми. Интересуваше се и снимаше хора, обсебени от това, което правят. Неговият герой Александър Керков във филма „Вечният музикант” живее с музика. Бившият джаз музикант продава семки и балони, за да се храни, но намира време и с търпение и доброта учи деца от едно габровско училище да свирят, да обичат и да се радват на музиката в себе си. Извънкласно, защото не е преподавател по документи, но е педагог по призвание. Заделя от стотинките си, за да даде на децата нещо за закуска. И магията става. На 24 май поостарял, леко странен, не вписващ се в нормите на социалистическия реализъм (като щурец сред униформени мравки), Керков дирижира училищния духов оркестър. Лицата на децата са сериозно щастливи, а той си тананика край тях. Героят от филма „Майсторът” гради чешми на предела на жизнените си сили. Трудно се чува речта му, субтитрите помагат, но пък прекрасно се разбира какво прави той за другите. В тези чешми вгражда не камъни, а своето разбиране за етиката в човешките отношения, за представите за добро и зло у хората, за това каква следа оставя човек след себе си.
Оскар засне филми, в които героите, прави или не, се опитват да променят света край себе си към по-добро. Цената на техния избор не ги тревожи. Те са чувствителни, вълнуващи се хора, които не са безразлични към случващото се около тях. Във филма „Надвечер” с много топлота разказва за скромния живот на хората от едно селце и симпатичния начин, по който се забавляват. Близо 30 години по-късно такава очарователна, леко смешна, но и малко тъжна сцена, сякаш вдъхновена от „Надвечер”, видях във филма на Клод Льолуш „Гаров роман”. Героите обитават селце в планините Юра и един имитатор на птици и животни вечер ги развлича със своята дарба. Филмови герои от различни държави, но със сходен манталитет. Еднаквите им радости разкриват общочовешката потребност от духовно общуване. Оскар не видя този филм. Би се зарадвал, че прочут режисьор също е почувствал душевността на обикновените хора, макар и десетилетия по-късно. За мен пък бе доказателство, че Оскар е част от европейската култура. И не мога да подмина това, на което държеше много. Той се чувстваше част от градската култура и презираше т.нар. от него „малогражани”, защото „удавиха” града в чалга, крещящ кич и просташки веселби. А то също убива, но това е друга тема...
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
