Косъмче от четка (изкуство), брой 5 (2842), 10 февруари 2010" /> Култура :: Наблюдатели :: Нови членове
Български  |  English

Нови членове

 

Изложба на новите членове на СБХ, „Шипка” 6, 2 и 3 етаж, 4-13 февруари 2010.
 
Няма как да се отсеят ясни критерии от тази експозиция. Амплитудите в подбора са дълбоки и пропадат на места дори до нивото на откровена самодейност. Тези „дупки”, поне за мен, са неоправдани, защото става дума за изложба на новите членове на СБХ – единственото профсъюзно обединение на художници и критици в страната ни. Така излиза, че то поставя най-изявени и признати наши автори на една нога с посредствеността и пазарния кич (без преувеличение).
Самата подредба на експозицията е маркирала някакво условно делене и може би йерархично позициониране на видове и автори. Единият етаж е съсредоточен, общо казано, върху традиционното отношение към материала, независимо дали става дума за живопис, графика, скулптура или други видове. Тук са попаднали всички работи, които могат да се дефинират жанрово – пейзажите, натюрмортите, асоциативно-метафоричните композиции, портретите. На етажа отгоре са отделени “приложните” и “авангардните”. Определям ги така, за да се възползвам от утвърдената от десетилетия система за разбиране и сортиране на изкуството, възприета като цяло в творческата общност тук. Според същата тази система горе-долу от половин век вече “приложните” и “авангардните” се движат ръка за ръка по някакви съчинени маргиналии и то под снизходителния знаменател на експеримента с дежурния елемент на романтично бунтарство. Да, наистина вече боравим с вековни понятия, когато задълбаем в родните анахронизми.
Но важното в случая е, че напливът от желаещи за членство в СБХ тази година е изненадващо голям. Новите са близо 150. Превърнал се в нарицателно за консерватизъм в последните 30 години, този творчески съюз нееднократно е бил обект на критика, недоволство и сарказъм. При всичките реформаторски набези, през които мина, той като че ли си остана вечният протагонист. И въпреки че от доста време съществува в ипостаса си на частен профсъюз, за мнозина той е все още любимият опонент, константната противоположност на всичко иновативно по отношение на изкуството, че дори и действащата лява ръка на официалните държавни институции. Този образ е изграден и редовно подхранван до голяма степен от някаква болна необходимост от подобни митологеми.
Сред новите членове и на двата етажа сега откривам автори, които със сигурност нямат залежали амбиции за обща художествена изява, а още по-малко пък илюзии за суровата реалност. И тук не става дума само за младите автори (колкото и да не приемам това възрастово делене), които вече пожънаха своя успех като адекватно информиращи се и развиващи се участници на сцената.
На какво се дължи тяхното желание да членуват в СБХ? Най-логичното обяснение, поне според мен, е стремежът им да се определят гилдийно. СБХ е единствената им възможност да го сторят в България, независимо дали са респектирани от историческия му авторитет или привиждат в него институционалния защитник на своите интереси. Мотивацията вероятно се различава в нюанси при всеки. Много ми се иска точно тук да цитирам надписа от работата на Бора Петкова върху входа на втората зала: No exit, sorry. Try somewhere else, … or keep trying here.
Не само това. СБХ отдавна е модел, който така се е вплел в ДНК-то на съвременното българско изкуство, че намира своите прояви и неосъзнати подражатели дори и сред най-големите си опоненти и критици. СБХ безспорно разполага с огромен наследствен ресурс, който, макар подценяван или изоставен, може да му осигури позиции не само на родната сцена. Подобни на СБХ структури има навсякъде по света и те закономерно заемат териториите на традиционализма по същия начин, както и художествените академии. Но в родните ни условия този съюз има необходимия капацитет и обем да бъде истински монополист, за което неведнъж е претендирал. Тук алтернативи все още не виреят.
И така, при липсата на други фактори, които могат убедително да определят един художник като професионален в областта си, членството в СБХ се явява единствена гаранция за това. От една страна, тази ситуация поражда тягостното чувство за липса на избор, от друга - тя може би е знак за едно възродено за пореден път желание за участие и активна позиция. По този повод като лирично отклонение ще спомена и още една от работите в настоящата изложба – Йово Панчев е „нарисувал” с изолирбанд надпис „Утре” върху мрамора между двата етажа.
Със сигурност, обаче, сме свидетели на един общ процес на желание за приобщаване и взаимно нагласяне – на институцията към променените стандарти на художника и на художника към настоящото статукво на институцията. Звучи познато...
Има един важен въпрос, който изниква в резултат: Какво е да си професионален художник в България? Изложбата на новите членове не дава отговор на този въпрос. Тя само фиксира възможно най-широкия периметър на художествена реализация и изява, който съществува на сцената ни в момента, без да се отказва дори и от най-евтините варианти.
Обемът на профсъюза набъбва все повече, но не се знае дали той ще поеме и нарастващата отговорност не само за избора си, но и като цяло отговорността към това да дефинира без компромис изискванията за професионализъм. Защото явно тази отговорност на този етап е гласувана с мнозинство именно на него.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”