Думи срещу думи ( литература), брой 5 (2842), 10 февруари 2010" /> Култура :: Наблюдатели :: Пленник на паметта
Български  |  English

Пленник на паметта

 

И някога, и днес, и завинаги. Памет за Апостола. Съставители Иван Стоянов, Дора Чаушева. Издателство ИВИС, Велико Търново, 2009
 
Наближава 19 февруари. Пак ще поднасяме цветя край паметника на Левски, ще слушаме познатите и помпозни речи, ще изтървем по някое „Апостоле, Апостоле-е-е”, седнали на вечеря пред телевизора. Но може би по-различно е положението в българската наука: история, социология, психология...? Може би тя с нещо е допринесла да опознаем Героя на нашето минало? Книгата Памет за Апостола се издава по идея на Национален музей „Васил Левски” – Карлово. Тя се старае да събере в неголямо пространство най-важните опити да бъде изговорено отношението към Левски: от неизбежните стихотворни творби на Ботев и Вазов до най-значимите исторически и публицистични прояви на нашето време. Макар че точно история не видях: публицистичната есеистика лакомо е погълнала опитите да се прави наука. Сама по себе си книгата е чудесно дело, макар и само като предходник на възможността да се появи по-голям, може би дори многотомен, сборник в това отношение. Макар че всъщност можем да се замислим дали изобщо си заслужава да бъде предприета подобна амбициозна задача. Иначе казано, какво виждаме в представеното дотук?
Почти от момента, в който започва да се пише „научно” за Левски, непрекъснато се е тиражирало – като мантра – определението „загадка”. Постепенно то се превръща в начин да се откажем от задълбочен анализ на събраните факти, от изграждането на проблематични и провокативни хипотези (което е същността на всяка наука), от смелостта да противоречим на всеобщия порив по безконтролна митологизация. Българската хуманитарна наука винаги е мислила Левски в литературната и житиеписна посока, зададена от Вазов и Захари Стоянов. Щом обаче Левски е определян в термини, като загадка, гений и национален герой, ясно е, че за него може да се пише (по адекватен на тях начин) само „отвътре” на душата, само „спонтанно” и „откровено”. Това, разбира се, води до познатата ни лавина от помпозни откровения; нима има нещо по-банално от човешката душа, която се самоизрича „отвътре”? Втората беда с нашия исторически Левски идва оттам, че учените пишат за него не само „искрено”, но и „спонтанно”, т.е. напълно облекчени откъм идеята, че им е необходима разпознаваема теоретическа и методологическа основа, върху която да извеждат от фактите някаква своя концепция. Така упорито прилаганата „методология на средния разум” им е изиграла лоша шега, защото единственото, до което може да доведе, са също толкова „средни” и общи истини. Неслучайно най-доброто, което изглежда написано за Левски до този момент, принадлежи на д-р Кръстев отпреди сто и десет години; „сухият” и „догматичен” критик прилага модерния за неговото време философско-психологически метод на Вилхелм Вунт и успява да постигне най-трудното: неговият текст и днес се чете с интерес. Разбира се, историците и сами могат да видят резултатите от написаното за Левски; едно доказателство е предговорът към нашата книга. Съставителят Иван Стоянов посочва политическите злоупотреби с паметта на Апостола; той сам признава, че „дори част от големите имена в българската история, литература и култура не могат да надмогнат „магнетизма” на политическата конюнктура, на господстващия политически режим, на властващата за момента идеология...” Думата „част” тук е очевиден жест на колегиално съпричастие, а идеологията, според мен, е по-малкият проблем (защото резултатите от нея са достатъчно очевидни) в сравнение със „спонтанното” и „искрено” правене на наука. С всяко десетилетие, с всяко поколение иконата Левски става все по-скучна и по-удобна за манипулативни употреби, които на свой ред я опразват от смисъл. Българската хуманитаристика е в дълг към Левски: тя може да бъде адекватна на идеята за културно призвание и социална отговорност само ако прояви повече въображение, смелост и модерна експертност, разчупвайки капана на митологично-колективната памет в името на един не загладен, противоречив, но жив Апостол.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”