Антоан Берман за преводаческия нагон
Етосът на преводача
Проявявайки една нова чувствителност към езиковото и културното различие, XX век – векът на превода – разклаща установените преводачески модели. Днес всички ние сме убедени, че може и че трябва да се превежда. Въпросът, който ни разделя, е как да се превежда. Този въпрос поставя открай време пред преводача дилема от етически порядък, а именно какво най-вече да съблюдава: буквата или духа? Смисъла или формата? Чуждия или майчиния език?
Изпитанието на чуждото
Преводът несъмнено е обусловен от културно-историческото пространство, в което се ражда. Той отразява както духа на времето, така и светогледа, хоризонта на очакване и вкуса на преводача; и не на последно място - реалното състояние на езика, на който се прави. Ала той не може да не отчете и чуждата култура, да не зачете “носещия” тази култура друг. И тъй като “етическият акт е да признаеш и да приемеш Другия като Друг”[1], преводът безусловно притежава етическо измерение.
Сполучливата Хайдегерова метафора “Изпитанието на чуждото”[2], избрана от Берман за заглавие на програмната му книга, се прицелва в същината на преводаческата етика: уважението към чуждостта на другия и подлагането й на изпитание. “Изпитанието” следва да бъде разбирано едновременно като препятствие, затруднение и като изпитване, проверяване. Другата красноречива метафора, изкована от Антоан Берман - “странноприемница за далечното”, част от заглавието на единствената преведената на български език негова книга Преводът и буквата или странноприемница за далечното, въплъщава идеята за дължимото на чужденеца “езиково гостоприемство”[3], което изключва желанието за езиковото му претопяване. Така Берман превръща превода в етическа парадигма на съжителството и взаимодействието на културите и хората, които говорят различни езици, но принадлежат към едно и също човечество.
“Изпитанието на чуждото” изисква съхраняването на “буквата” на превежданата творба и на духа на чуждата култура. То не се бои от измененията, които собственият език би понесъл под въздействие на чуждия. Това предизвикателство засяга най-вече читателя. Способен ли е той да оцени един превод, който звучи странно на неговия език? Ще достигне ли оттам до заключението, че оригиналът също звучи странно? Когато се сблъска с подобни трудности, опитният преводач съзнава, че тъй като в случая не става дума нито за безсмислици, нито за грешки на оригинала, които следва да се пренесат в превода, той просто трябва критично да изследва “нормалното” състояние на двата езика. Ала тази вътрешна критика на текста е само временна гледна точка, времево ограничен своеобразен контра-пренос. Основният проблем на преводача не се корени в степента на толерантност към намерението на автора, а в умението му да “изпита” толерантността на собствения си език и неговата готовност да приеме необичайни за него форми. Надхвърлянето границите на традиционните езикови употреби и преобразуването на собствения език чрез превода не са никак лесни и предвидими. Те зависят до голяма степен от способността на езика-цел да се подчини на преобразуващата сила на езика-източник.
Розетският камък
Макар и да признава съществуването на комуникативно измерение на преводаческия акт, доколкото той предава някакво послание, Антоан Берман уточнява още в „Изпитанието на чуждото”, че той не се свежда до комуникативната функция на езика. В „Преводът и буквата” настойчиво и многократно се изтъква, че преводът придобива своето истинско и собствено значение в етическото измерение. За да аргументира това свое виждане, Берман съпоставя техническия текст и литературната творба: докато техническият текст предава някаква информация, литературната творба разкрива опита на даден свят. За разлика от техническия превод, литературният превод не е насочен към комуникацията: “... всеки път, когато т. нар. “литературен” превод се заявява като акт на комуникация, той неизбежно става не-комуникация. С други думи, схващането за комуникация е прекалено абстрактно, според нас, за да дефинира произведението и неговия превод”[4]. Бидейки завършен текст, литературната творба представя цялостно своя свят, а комуникацията засяга част от текста. Комуникацията, която има претенцията да улесни достъпа до литературната творба, всъщност подвежда, манипулира - и това е пагубно за превода. Преводът с комуникативна цел неминуемо се подчинява на вкуса на потенциалните си читатели и така деформира посланието, което следва да предаде. Що се отнася до подвластния на читателския вкус преводач, той извършва двойно предателство: предава и оригинала, който деформира, и читателя, на когото предлага деформирана творба. Парадоксално, колкото по-широка е публиката, колкото по-разгласено е посланието, толкова по-стеснено се оказва неговото съдържание. Този парадокс се обяснява с наличието на два вида комуникация: предаване на нещо (на посланието) и предаване на някого (на читателя). И тъй като комуникацията се регулира от получателя, вторият тип винаги взема превес над първия. Така целеното от преводача предаване на послание става непродуктивно.
Етическата насоченост основава превода и същевременно надхвърля неговата комуникативна насоченост: “След като има за цел верността обаче, преводът принадлежи изначално на етическото измерение. В самата си същност той е движен от желанието да отвори Чуждото като Чуждо за своето собствено езиково пространство”[5]. В преводаческия акт се съдържа следователно едно желание, което иска да преобрази родния език при сблъсъка с чуждия. Антоан Берман нарича това желание “нагон към превеждане”: “Преводаческият нагон е психическото основание на етическата насоченост – онова, без което тя би била само една безсилна повеля. Преводаческият мимезис е обезателно нагонов. Но в същото време той надхвърля нагона, защото вече не желае тъкмо това тайно разрушаване/преобразуване на майчиния език, което биха искали нагонът и метафизическата насоченост”[6].
Съзнавайки цялата сложност и многопластовост на “нагона към превеждане”, Берман го съчленява с етическата насоченост – едно от трите измерения на съвременната рефлексия върху превода, редом с аналитиката и историята на превода. Етосът на преводача предполага уважение и към оригинала, и към родния език. Той поражда желанието за установяване на диалог между чуждия език и собствения език. Така че разбирането на превода е свързано с взаимното зачитане, с взаимното осветляване и съизмерване на оригинал и превод. Постигането на тази цел е възможно само при условие, че бъдат запазени другостта и различието им.
Розетският камък би могъл да се използва метафорично като парадигма на преводаческия етос: преводачът иска да изкове, да издълбае, да изпише словото на оригинала върху собствения си “Розетски камък”. При тези обстоятелства двата писмени езика започват “да си говорят”, а сдържаният, но чувствителен, безпристрастният, но внимателен превод става белег за техния успешен диалог. Само тогава, както уместно внушава Валтер Бенямин в “Задачата на преводача”, преводът оживотворява и обновява оригинала. В този смисъл задачата на преводача е свързана с осъществяването на диалога между оригинал и превод при отчленяване и съхраняване на различието и другостта им.
Страноприемницата за далечното
Антоан Берман посвещава на етическото измерение на превода цяла една глава от „Преводът и буквата”. Преводът има тройна насоченост: поетическа (свързана с формата), философска (свързана с истината) и етическа (свързана с верността и точността, които се отнасят до поведението на човека спрямо него самия, спрямо другия, света, битието-в-света и неговите прояви, включително и текстовете).
Етическата насоченост на превода, която предполага диалога, се осъществява най-добре в привързания към буквата на творбата превод. Берман без колебание обръща аксиомата на Апостола “Буквата убива, а духът оживотворява” в “преводът е превод-на-буквата, на текста в качеството му на буква”[7]. Той подема и развива Беняминовото твърдение за одухотворяващия творбата превод. Именно буквата оживотворява творбата: буквата става обиталище на превода, средоточие на неговото битие, основание за неговото съществуване. Следователно, единственият възможен превод е буквалният.
Би следвало обаче да се направят известни уговорки по отношение на понятието буквалност, чието практическо прилагане създава немалко проблеми. Те са свързани най-вече с критериите, които позволяват да се разграничи добрият от лошия превод. Примерите за превъзходни буквални преводи са добре известни и ограничени на брой. Що се отнася до европейския културен контекст, такива са „Антигона” и „Едип цар” на Софокъл от Хьолдерлин, „Изгубеният рай” на Милтън от Шатобриан, „Енеида” на Виргилий от Клосовски. Както справедливо отбелязва Берман, общото между трите превода е това, че те нарушават съществуващата норма. Това обаче ни най-малко не означава, че всеки превод, който не спазва езиковите предписания, е добър.
И трите емблематични за почитанието към буквата превода предлагат собствено, необичайно решение на някакъв проблем. Хьолдерлин съумява да съхрани тоналността на оригинала, като създава един етимологизиращ[8], диалектизиращ, интензифициращ немския език превод. Преводът на Шатобриан представлява католическа, архаизирана и латинизирана версия на „Изгубеният рай” на Милтън. Осъзнал, че единственият начин да преведе „Енеидата”, е да “уподоби” езика на Виргилий, Пиер Клосовски борави доста свободно, на ръба на неграматичността, с лексикалните и синтактичните ресурси на френския език, като не прикрива желанието си да го върне към латинските му начала и да “работи” по свой вкус върху “буквата” на класическия текст[9].
Адекватният превод следва да се придържа към буквалността, разбирана не като превод дума по дума, а като точно предаване на думите и носения от тях смисъл. Буквалността не просто цели превеждането на казаното на чуждия език, а иска да пренесе оригиналната творба в нейния превод заедно със съпровождащата смисъла й пластичност и музикалност. Тя не просто цели превеждането на думите, а иска да предаде своеобразното им съчетаване в творбата, откриващо техния смисъл. Променянето на едното или другото, жертването на едното или другото би погубило оригинала, вместо да го оживотвори.
От Вавилонското стълпотворение насам преводът се движи в междинното пространството на два текста, на два езика, на две литератури, на две култури. Това негово движение има етическа насоченост. Уважаващият другостта превод приютява, без да свежда чуждото до собственото, оригинала в “странноприемницата” на собствения си език. Той успешно преминава “изпитанието на чуждото” благодарение на оказаното на другия “езиково гостоприемство” от “племето” на биващите в същия език, както би се изразил Маларме.
Бел.ред. Публикуваният тук текст е вторият от поредицата статии на Ирена Кръстева, посветена на преводаческата работа (вж. „Задачата на преводача. Валтер Бенямин за превода като многоезичие” – бр. 40 от 20 ноември 2009).
[1]Антоан Берман, Преводът и буквата или странноприемница за далечното (1999), прев. Румяна М. Станчева, С., Панорама плюс, 2007, с. 73. Изтъкнатият френски преводач, историк и теоретик на превода, Антоан Берман (1942-1991) е автор на още три забележителни изследвания върху превода: Изпитанието на чуждото (1984), За една критика на преводите: Джон Дън (1995), Векът на превода: коментар на “Задачата на преводача” на Валтер Бенямин (2008).
[2] Берман заема израза “изпитание на чуждото” (ErfahrungdesFremden) от Хайдегер, който го използва в своя коментар на поемата “Възпоменание” (“Andenken”) от Хьолдерлин. – Cf. Martin Heidegger, Approches deH ölderlin, P., Gallimard, coll. « Tel », 1973 (1996), p. 147.
[3]Paul Ricœur, « Défi et bonheur de la traduction », in Sur la traduction, P., Bayard, 2004, p. 19.
[4]Антоан Берман, « Етиката на превода », Преводът и буквата или странноприемница за далечното, цит. съч., с. 68. Вж. същос. 68-72.
[7]2 Кор. 23:6 и Антоан Берман, „Преводът и буквата или странноприемница за далечното”, цит. съч., с. 22.
[8]Яков Грим извежда през XIX век етимологическия принцип като основен за преводаческия акт. Впоследствие Хайдегер и Дерида изграждат своите схващания за превода върху този принцип. Хайдегер, който счита, че първоначалното значение на думата позволява да бъде чут първичният глас на битието, предлага думите да бъдат разчленени за целта. Дерида, който смята, че деконструкцията позволява разкриването на съществената за превода игра между явното и скритото, вижда в етимологическия принцип и в разчленяването на думите възможност за превеждане на непреводимото.
[9]Срв. Антоан Берман, « Хьолдерлин, или преводът като проявление », « Шатобриан – преводач на Милтън », « “Енеида” на Клосовски », Преводът и буквата или странноприемница за далечното, цит. съч., с. 78-97, 98-117, 118-147.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
