Връщане – идване. Дянков
В едно телевизионно шоу (на Азис), на възпитания и културен въпрос дали не се опасява, че средата в България ще повлияе зле на правилното възпитание на децата му, заместник министър-председателят и министър на финансите Симеон Дянков даде възпитания и културен отговор, че като си свърши работата в България, ще си се прибере с децата си във Вашингтон. Този отговор предизвиква размисли в поне две посоки.
Може ли човек да управлява, т.е. да се стреми да подобрява държава (град, село), като знае, че децата му няма да живеят в нея? Очевидно може – Симеон Дянков не е изключение, мнозина от управленския елит на малките, слаби и бедни страни изпращат децата си да учат и живеят в “белите държави”, а те упражняват занаята “управление” напълно отчуждено, без да мислят за последиците от действията си върху собствените си синове и дъщери. Бъдещето на подопечната им територия те виждат само в рамките на мандата си – и само като стремеж към следващия такъв. Подобренията в тази територия няма да засегнат потомството им, то ще живее другаде и само понякога ще си спомня, че едно време родителят е бил министър някъде си.
Но такова е положението в съвременния свят.
В него на малките, слаби и бедни страни често се случва да получат за министри (че и за президенти – ср. Саакашвили) имигранти или хора, дълго време работили в “белите държави”. Наскоро България въздъхна с облекчение, като научи, че Кристалина Георгиева ще е в крайна сметка предложението ни за еврокомисар. Всъщност, такива хора зауправляваха България през 2001 г. Освен Симеон Сакскобурготски, тогава в България се върнаха и “царските юпита”.
Но те се върнаха. А Симеон Дянков, както сам съобщи, е дошъл за малко. Има съществена разлика, все пак.
В съвременния свят на глобално преливане на икономики и култури една в друга (или по-точно казано, от големите към малките) е трудно да се развива една страна на основата на нейните традиции, култура и история, но все пак усилието да се запазят нейните специфики е единственото, което се очаква от един държавник, мислещ за поколения напред. Между другото, запазването на различията между народите, оградени от държавни граници, не е болно мечтание на ретроградни националисти, това е императив пред съвременния свят, защото само разнообразието гарантира развитието.
Ще може ли дошлият за малко да впише в управленските си решения и стремежа да се опира на особеностите на страната?
В една статия, публикувана наскоро, проф. Кръстьо Петков прави следния извод за Симеон Дянков: “Роден в България, той не познава и не възприема по органичен път собствената си нация. Това не значи, че е лош по природа човек или злонамерен по действия икономист. Просто историята, обучението и мисиите са го приобщили към друга, не-българска система от ценности, вярвания и норми на поведение.”
Разбира се, това твърдение предполага, че е известна българската система от ценности, вярвания и норми на поведение.
А може би тъкмо за това трябва да говорим – има ли я тази система – и едва след това да дебатираме разрушителни или съзидателни за нея са реформите. В крайна сметка, дали идват или се връщат някои, не е толкова важно – повечето от нас оставаме тук.
К
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
