Брамс-преживяване със Саймън Ратъл
Brahms, The Symphonies. Simon Rattle. Berliner Philharmoniker. 2009 EMIClassics
“Най-после Ратъл записа симфониите на Брамс” – това възклицание мигновено се разпространи по света, когато компактдиск-албумът се появи на пазара през юли миналата година. Действително, пътят на Саймън Ратъл към класиката, към стандартния диригентски репертоар, основополагащия, както се казва, е много по-различен от този на другите му колеги. Сякаш най-много внимава с най-предпочитаната, най-класическата, най-популярната част от репертоара. Например, интегралът със Симфониите на Бетовен излезе през 2003 – при това лайв запис с Виенската филхармония. След това дискографията му мина през Брукнер и Стравински, през Шимановски и Мусоргски, през Хайдн и Немския реквием на Брамс. През „планетарния” компактдиск с музика от Саариахо и Пинчер, Холст и Брет Дийн. Ратъл следва пътя си консеквентно от самото му начало. Начало, белязано преди всичко със съвременни звуци, през които музикантът, а след това и диригентът, прочита и класическите музикални текстове. В това отношение интегралът “Симфониите на Брамс” е изключително интересен. За разлика от своите колеги, Ратъл не е стилово последователен и не бърза да впише името си сред покорителите, сред създателите на еталони в „класическите върхове”. Но затова пък, след Немския реквием, и „неговите” Брамсови симфонии се посрещат с огромен интерес. Няма как да не поискаш да чуеш по какъв път върви Ратъл в този свой интегрален проект. Защото при него винаги има нещо, което се запомня – независимо дали музиката му те привлича (по-често), или те кара да вдигаш рамене.
Симфониите са записани на три компактдиска - следствие от концертната дейност на Ратъл и музикантите от Берлинската филхармония. Това, към което най-напред се насочва вниманието на слушателя, е абсолютната естественост, непреднамереност, нормалност в музиката, която те посреща от диска. Ратъл има способността да те въведе в музиката неусетно, сякаш те заговаря и ти разказва своята история за нещо или някого. Тя, историята, наистина е негова. Дори когато слушаш творбите “заядливо” с партитура, след като си установил колко по-различно ти звучат, виждаш, че всичко отново се спазва, но го спазва Ратъл. Тоест, като при всички изпълнители, които наистина имат какво да кажат чрез даден текст, Ратъл „обръща” по свой начин онова в него, което големият френски композитор и писател от български произход Андре Букурещлиев изключително точно назовава „ненаписваемото”. Без да фамилиарничи с класически високото, без и да помисля да го снижава, Ратъл само го приближава към слушателя.
За пореден път установявам мощната му интуиция за естественото съотношение на всички елементи във фактурата. Опитвам се да разбера „неразбираемото” – и без да считам, че съм преодоляла степента на опита, поне си давам сметка, че този диригент като че работи с други категории в музикалната творба. Например: въведенията към главните теми предизвикват асоциации със състояния - на притаеност или клокочене (Първа симфония – първа или четвърта част), мелодията може да бъде озарена от неочаквана любовна песен (като във финала на втората част на Втора симфония) или от болка, която в началото е на тласъци, а после те пронизва с неумолимо постоянство (Пасакалията на Четвърта симфония)...Така може да се описва безкрайно. Имаш чувството, че при Ратъл всеки знак от партитурата е някакъв образ, който той вижда, гради и без усилие го проецира върху слушателското съзнание. Но образът е част от една история. И нека това не звучи сантиментално. Защото музикалното му послание стои неизменно високо от гледна точка на естетика и на симфонична логика, на звук и на фраза. На вкус. Така е и с усещането му за цезури и паузи в музикалното изложение. И над всичко е внушението за спонтанност, за решение в момента -на натрупване и освобождаване, на разговор между гласове и тембри. Брамсовата фактура бяга от своята класичност, свива се и се разпуска, тупти. Пулсира и в познатия, но неузнаваем разговор на тембри-солисти с тембри-групи, с маса-оркестър. И със самотата на едно соло. “Той дирижира живота, не ноти”, бяха писали за младия още диригент. Колкото и да е странно, може да им се повярва.
Обратното вървене на Саймън Ратъл към класиката, минало през звуковите “своеволия” на съвремието, през микса импровизация - написана музика, през рушенето на метроритмични схеми, през основни или междинни пространства, е означило и неговия свободен прочит, който във всеки звук и дъх пледира за и със спонтанност. Затова и досега Ратъл предпочита лайв-записите или записи, които наподобяват концертното преживяване. Неговото преживяване, абсолютно! Затова дори тези слушатели, които не са негови съмишленици и емоционални сподвижници, не могат да отрекат, че „харизмата Ратъл” не се дължи само на ефектния му външен вид, а израства и от мъничкия диск, тиражирал моментната мечта на големия, оригинален и своенравен музикант.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
