Тъга с цвят на шоколад
„Апокалипсисътидвав 6 вечерта” от Георги Господинов. Режисура Маргарита Младенова. Сценография и костюми Даниела Ляхова. Музика Асен Аврамов. Участват Илка Зафирова, Светлана Янчева, Владимир Пенев, Малин Кръстев, Пенко Господинов, Стоян Младенов, Никола Мутафов. Театър МГТ „Зад канала”. Премиера 9 януари 2010.
Сюжетът е стар като света. Една двойка очаква първото си дете. Около нея в очакване на голямото събитие на раждането са се скупчили някакви хора в дъното на сцената, чиито стени Даниела Ляхова е „облепила” със страниците от новата пиеса на Георги Господинов „Апокалипсисът идва в 6 вечерта”. За жената плодът прилича на извънземно, а за мъжа - на земноводно. Светлана Янчева и Владимир Пенев въвличат гледащия с пестелива емоция, с вкус към ироничната линия още с късата престрелка в кавгата „извънземно или земноводно”. Въвличат го в интимността на очакването, в удивлението пред чудото на живота. Така започва представлението на Маргарита Младенова. С една снимка. Какво се крие обаче зад снимките, зад запечатаните в тях образи, зад уж стабилните фасади на собствения ни свят?
Отговорите идват с историите, които се споделят от сцената - една след друга, една в друга, една през друга. Историите на един Акордеонист (Малин Кръстев), на Пясъчния човек (Никола Мутафов), на една умираща германка (Илка Зафирова), на един писател, на един снайперист (Пенко Господинов) и т.н. Това са хората от странното обкръжение на същата двойка от снимката. Но тя е вече на 40. Разделени, напълнели и нещастни, те си общуват по скайпа, облечени с дрехата, символ на Прехода - анцуга. Всички тези истории Маргарита Младенова вписва в архетипа на най-старата история – тази за сътворението и за предизвестения край на света. Затова представлението започва със снимката преди раждането и завършва със снимките, оставащи след смъртта – със стихотворението на Георги Господинов, посветено на Константин Павлов - „За дядо и светкавиците”.
Между нейното начало и края, очертан фабулно чрез историята на двойката (всяка двойка повтаря изгонената от Рая), идва часът на откровенията-истории. „Извън-земно-водното” живее в медиен свят. Хората кръстосват забързано сцената под телевизионните монитори, застивайки пред тях само за новините в 6 вечерта, за да разберат дали е хванат серийния убиец на телевизори. Актьорите показват историите, без да играят роли, в интимността на споделянето, фронтално към публиката, очертавайки характерологично и речево социалния профил на героите. Интимност и минимализъм в играта – това е картата, на която те убедително залагат. Едно от най-разнообразните и интересни изпълнения е на Пенко Господинов - гъвкъв, ироничен и патетичен в показването на различните образи (писателя - събирач на истории, снайпериста, наблюдавания). Най-въздействащи и многозначни са Владимир Пенев (особено в патетично-пародийния монолог „ще дойдат децата, ще ни целунат и ще умрем”) и Светлана Янчева (особено с неуловимите паузи в учтивите й отговори към черния хумор във въпросите на умиращата германка - Илка Зафирова).
В избраната стилистика на сценичния минимализъм най-ценното постижение на актьорите е емоционалният им изказ на ръба между иронията и сантимента. Признанията за рухването на собствения свят във всяка история те правят, щрихирайки точно социалния профил на героя, но най-вече откроявайки езиковата многозначност, игровата пластичност и фигуративността в мрачно-иронично-нежния поетичен език на Георги Господинов. Успяват да постигнат не така често уловимото на сцената удоволствие от произнасянето на думата, от играта във фразата, от представянето на самата реалност на текста. Мини-моно драмите на „празните хора”, както ги нарича авторът по прочутия стих на Елиът, оформят пиесата, направена от „краища”.
Наслагващите се изповеди за личните крахове оставят усещането за празнота, за дълбока тъга по нещо важно, по нещо завинаги изпуснато. Но за тъга, не дълбоко разтърсваща, а спасително-поетична, защото Георги Господинов й дава цвета на шоколад и звука на Пиацола.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
