Български  |  English

Вапцаров извън канона

 
Това заглавие естествено не означава стремеж да бъдат прогонени литературната личност на Вапцаров, както и неговото творчество, от някакъв окончателен литературен канон, да останат извън този свръхканон. Напротив, то сочи, че се търси място за социокултурната фигура на поета и за неговата поезия в един силно драматично проблематизиран канон. Демонстрирана е амбицията да се види явлението Вапцаров и извън досегашния, от времето на социалистическата епоха, канон, но в никакъв случай тази литературно-историческа операция да не бъде мислена като отстраняване на Вапцаров от канона, като абсолютно деканонизиране. Очевидно и по отношение на 30-те години на ХХ век върви процеса на плуралистично разпластяване на канона, при което не е само въпросът кой ще остане, кой ще попадне наляво или надясно, но и кой ортодоксално ще изрази едната или другата тенденция и кой няма напълно да се вмести.
През всичките години след 1939 г. (вземаме тази историческа кота като прелом, като начало на Втората световна война), в отношението към Вапцаров има някакъв драматичен дискомфорт. Олевял окончателно, той не е напълно признаван от левите – те си имат свои литературни йерархии, които не винаги го поместват – поне първоначално. Дори някак е видима тенденцията да бъде снизходително маргинализиран. Същевременно, литератори с демократични разбирания заявяват специални пристрастия към Вапцаров. Литературни критици и историци, които никога не биха написали нито ред за Младен Исаев, Христо Радевски или Георги Караславов (да не говорим за одиозните Крум Кюлявков или Станислав Вихров), се опитват отново и отново да интерпретират Вапцаров. И причината съвсем не е само в трагическата му лична съдба.
 
Двойствеността в отношението към Вапцаров продължава да се изразява литературно-исторически през десетилетията от втората половина на ХХ век. Канонизирането (един “нарастващ” и сякаш излизащ извън контрол процес) всъщност се съпровожда от натрупването и на теми-табута около/за поета.
Продължава да работи особената опозиционност на фигурата на огняроинтелигента спрямо официализиращата се още в “опозиция” (т.е. преди 9 септември 1944 г.) лява култура, която дава представителните си фигури, като Младен Исаев, Христо Радевски, Георги Караславов, Никола Ланков и др. Те са интелигентите-идейници, като не само Вапцаров, но дори и Смирненски продължава да стои някак опозиционно спрямо тези първи пера на “правилното” комунистическо писане. И последвалото свръх канонизиране някак не успява да прикрие тази неексплицирана конфликтна ситуация.
Правят се опити в ново време за деидеологизирано писане за Вапцаров. Или поне – за писане, което оставя на заден план идеологията, пренебрегва я. Така се търсят специфичните интимни ефекти на тази поезия. Но това „разкъсване” на поетическата тъкан, тези опити за разделяне едва ли представляват най-адекватния подход.
Нека го кажем още по-ясно: как трябва да се пише за един обичан, връхлитащ те поет, чиято политическа идеология всъщност никак, ама напълно не споделяш? Може би има в самата социокултурна фигура на огняроинтелигента закодирана литературна идеология, която цениш? А може би просто не трябва да пишеш за Вапцаров, ако си убеден, че комунистическата утопия поробва съзнанието на индивида, обрича го на лоша колективистичност? Или могат да се направят опити да се прочетат текстове и жестове на Вапцаров в духа на неизречената парадигма на българския общо демократичен антифашизъм?
А че старият, социалистически каноничен образ на/за Вапцаров работи, авторът се убеди, когато прочете на 3 октомври т.г. пред една разнородна аудитория на кръгла маса “Никола Й. Вапцаров и XXI век” в читалището на град Кочериново текста си “Фабриката на двамата поети” (тогава все още носещ заглавието Филмът “песен за човека в работническата мемоарна поема на Биньо Иванов). Прочитът породи спонтанния бурен протест на част от присъствуващите. Запасен полковник зададе серия от въпроси относно смисъла на тази провокация; неизвестна литераторка протестира, че е бил развален празникът, че не е било точно сега времето да се чете “такъв” текст; впоследствие колега от Пловдив се възмущавал, че е било неуместно да се поставят в един ред двамата поети. Веднага следващият оратор даде отпор на тезите в моя доклад, като патетично обяви: пророческата сила на Вапцаровата поезия е и в това, че бе предвидено новото настъпване на капиталистическото робство след половинвековния (за съжаление, само толкова!) победоносен ход на социалистическата система.
Може пък наистина да има смисъл да се мисли Вапцаров извън канона.
 
Вапцаровата литературна личност
 
За разлика от Яворовата литературна личност, Вапцаровата има само посмъртно битие.
Ще припомня, че литературната личност не е реалната биографическа личност на поета. Това е опредметен в колективното съзнание (в някакви общности) образ – най-често схематичен, който функционира в литературния бит чрез различни, акцентиращи върху биографичното, публикации в пресата, чрез паралитературата на дневника, писмата, коментарите. Този образ се ражда най-често и от автобиографичната ориентация на големи дялове от творчеството на съответния поет, а и благодарение на негови ефектни публични жестове. При шумно прижизнено битие литературната личност може да има и значимо посмъртно битие. В много редки случаи литературната личност има само посмъртно битие.
Такава е историята на Вапцаровата литературна личност.
Няколко примера...
Най-стабилната литературна личност в българската литературна култура се съгражда около реалната личност и около творчеството на Яворов. Проблематично е битието на ТеодорТраяновата и на Лилиевата литературни личности – в сянката на Яворовата. Като Лилиевата литературна личност се гради при почти пълно отсъствие на публично известна реална биография. А при Дебелянов можем да говорим предимно за посмъртна литературна личност (ако имаме предвид цялата национална общност, не само тесния приятелско-бохемски кръг). В още по-голяма степен това е валидно за Димитър Бояджиев. В най-новата ни литература поети с ярки, зрими и шумно обожавани литературни личности са Иван Пейчев и Христо Фотев.
Литературната личност може да бъде топла, пулсираща, “телесна”, но може да бъде и строго графична, “изчистена”, само загатната с няколко щрихи. Тя може да се основава и на една единствена едносложна митологема. Но може и да бъде дотам проблематично усложнена, да носи множество сюжети, да има вътрешна противоречивост, че да се актуализира в разночетения. Възможно е и литературната личност да се разпадне преждевременно.
Вапцаровата литературна личност се разгръща наистина преди всичко в посмъртното си битие. Приживе на поета елементи на литературна личност се зараждат в маргинални среди – всред техниците и работниците във фабриката на Балабанови в Бараково, в рамките на Македонския литературен кръжок. За водещите леви писатели Вапцаров в последните си години е новодошъл, homo novus, самодеен литератор без ясен професионален облик (разбира се, това отношение впоследствие е прикрито, забравено).
След 1944 г. новата комунистическа власт бърза да представи своите герои, своите мъртви. Радикалната митологизация и идеологизация на образа на Вапцаров се извършва при остър дефицит на стабилна прижизнена литературна личност. Това оставя лоша свобода за деформации и произволни интерпретации. Липсващата “плът” се набавя чрез несигурните реконструкции в очевидно доизмислени спомени и в още по-фантастично разгръщащи биографическите сюжети фикционални повествования (най-вече стихоплетски опуси). Популярни са, да кажем, някакви псевдофолклорни баладични интонации, сякаш драмата със съдебния процес и неговият трагически финал се е развила някъде в далечни затънтени пространства, а не е едно шумно столично събитие. Първоначално този процес е силно хаотичен; впоследствие пропагандната машина слага “ред”. Орязани са тематични елементи от съграждания мит, които са нефунционални според някакви съображения на “режисьорите”- да кажем, отстранена е фигурата на бащата, а е преекспонирана майката.
И все пак, въпреки монументализирането и официализирането, посмъртното битие на Вапцаровата литературна личност има и своите полуапокрифни, подводни пластове. През всичките десетилетия на втората половина на ХХ век текат скрити, необявени полемики. Разразяват се скандали (например: можела ли е Багряна да спаси Вапцаров с едно благоприятно свидетелствуване в съда?; било ли е коректно поведението на вдовицата в месеците след убийството?; кои са автентичните текстове на двете малки предсмъртни стихотворения?; “македонист” ли е всъщност Вапцаров?; и пр.). Пътят към свръх скандалното представяне се открива след 1989 г. – книгата на Марин Георгиев “Третият разстрел” (1993 г.), основаваща се на материали от следствието и процеса срещу Вапцаров и групата му, се възприема от различни среди в българското общество като наистина радикално покушение срещу паметта на поета, като ново посмъртно “убийство”. Цялата българска образователна система сякаш стои стъписана през последните изминали двадесет години: как наистина да се преподава Вапцаров след това драматично разколебаване на канона на литературната му личност. Оказва се, че съпругата на Вапцаров - Бойка Вапцарова, е готвила цял живот своя цялостен отговор на всички тези отклонения от каноничното, но и на неправилно инкорпорирани, според нея, биографични и тематични елементи – през лятото на 2009 г. излезе посмъртно нейната книга “Да се чете след смъртта ми... Ръкописи, писма, дневници”. Междувременно се публикуваха мъдри книги, които внесоха равновесие в този необявен обществен дебат около Вапцаровата литературна личност – на Никола Георгиев (На повратки в село - или към света?, 1999), Георги Господинов (Поезия и медия. Кино, радио и реклама у Вапцаров и поетите на 40-те години на ХХ век, 2005 г.), Владимир Атанасов (Никола Вапцаров в света на постмодерната комуникация, 2009 г.).
Макар и съществувала само в своето посмъртно битие, Вапцаровата литературна личност не се разгражда след толкова десетилетия. (А обикновено историческото време на съществуването на една литературна личност е ограничено - колкото и вълнуваща да е нейната първоначална публична сюжетика.) И причината тук е в една нейна вътрешна същност, в една сърцевина, в един конструкт – фигурата на огняроинтелигента, която продължава да излъчва своите алтернативни импулси.
 
Яворовските мотиви
 
За Вапцаров Яворов е това, което е Ботев за Яворов. Вапцаров е благородно обсебен от Яворов.
Тук не говорим само за ранното школуване, за подражанията, за припяванията на теми и мотиви, за стотиците ученически и младежки стихотворения, където само откриваме тази зависимост. Не става дума и за биографическата поява на автора на “Хайдушки копнения” и на биографията “Гоце Делчев” в детството на бъдещия поет от Банско – макар тя да е твърде съществена за формирането на бащинския мит, за развиващия се с десетилетията култ към героиката на Илинденската епоха.
Говорим за непрекъснатата писателска мисъл и знание за предходника (точно този предходник), за не само необходимостта, но и задължението да се съизмериш, да съотнасяш творбите си, да преобразуваш и преосмисляш. За натрапчивото усещане, че точно ти трябва да отговориш на загадките и “нерешените въпроси”. Това е посмъртно вкопчване; това е натрапчиво усещане, че точно ти си длъжен да отговориш на въпросите, да привършиш ненаправеното дори. Една съвсем специфична писателска любов-съпротива, каквато на обикновените хора не е дадено да преживеят.
Така трябва да се чете толкова често интерпретираният диалог на стихотворенията “В часа на синята мъгла” и “Не бойте се, деца” (като съдбовност на творческото осъществяване той съответствува на един друг велик трагичен литературен диалог – на “Хаджи Димитър” с “Угасна слънце”; а коментаторите на Вапцаров отбелязват, че неговото стихотворение “Писмо” е точно реплика на “Угасна слънце” на Яворов – особено в стиховете И слънцето на хоризонта тъмен, да, нашто ярко слънце ще просветне).
И точно съдбовността на тези диалози е още едно доказателство за стабилната вписаност на Вапцаров в българската литература и култура. Нищо, че фигурата му се мисли първоначално в средите на левите като дошла някак отстрани, едва ли не отникъде. А точно в “Не бойте се, деца” интимно звучащият личен глас, този, който тихо ще шепне на бъдещите деца, драстично се разграничава от безкритичното присъединяване към фундаменталисткото “ние” на “певците на класата”.
 
Пролетно
 
Пролетта е вечната либерална метафора за означаване на бъдещо щастливо и свободно социално битие. При това, бъдещото битие ще бъде радикално променено, преобразувано спрямо досегашното. Европейската година на националистическите либерални революции – Пролетта на народите, 1848 г., е всъщност късен израз на тази възможност. Но и в изкуството на ХХ век тази тематика има своя нов живот. Гениалната балетна музика на Стравински Пролетно тайнство (1913 г.) е един от манифестите на новата култура. Композиторът пише: “В Пролетно тайнство исках да изразя величественото събуждане на природата, която се възражда, мътната и дълбока вълна на универсалното съзряване, свещения ужас пред обедното слънце.”
Върху тези екстатични състояния радикалната лява култура трупа в следващите десетилетия стихийните колективни емоции на социалната (комунистическата) революция. Темите и мотивите се натоварват с конкретизиращи ги идеологически смисли.
Вапцаров има четири стихотворения, която съдържат думата пролет в заглавието си: „Пролет в завода” от „Моторни песни”, „Пролет” („Пролет моя, моя бяла пролет...”), „Пролет” („Гълъбите гукаг...”) „Пролет” („Отвънка ухае на люляк...”). Пролетни мотиви пронизват и много други от известните стихотворения, както и незавършени стихотворни фрагменти от ръкописите. В сравнение с доминиращата лява литературна риторика, Вапцаровата пролет не е така стихийна, пламтяща, шумна. Тя е някак мека, „идва” неусетно. Тя е най-вече едно щастливо усещане, едно предчувствие за щастие, завладяващо лирическите персонажи.
Но означава ли това, че нямаме основания за идеологизирано четене на тези стихотворения, за добре познатото ни соцканоническо интерпретиране на пролетната тематика като знак за социалната революция? Насилие ли е това четене? „Пролет” от 1933 г. („Пролет моя...”) предзадава контекста на идеологизираното четене; тук то е напълно коректно. Припомням стиха „Бурна страшна, огнено метежна”, както и финалния куплет: „Пролет моя, моя бяла пролет.../ нека видя първия ти полет,/ дал живот на мъртвите площади,/ нека видя само твойто слънце/ и умра на твойте барикади!”
И макар тази огнена експресивност да влиза в контраст с интонациите и образите от повечето други пролетни фрагменти, всъщност и в тях почти винаги стоят метафори на социално-революционното. И все пак, общата интимна атмосфера на пролетните стихотворения ги правят желан обект за български композитори, написали силни песни по текстовете.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”