Български  |  English

Тони Джуд: Празник, чужд на руснаците

 

Вече повече от седмица Европа отбелязва юбилея от падането на Берлинската стена, която стана видим символ на разделението на света на две идеологически системи, на два противостоящи лагера. Само че населението на Русия не забеляза случващите се тържества. С изключение на няколко споменавания в новините и няколко документални филма за далечната 1989 г., темата не бе удостоена с никакво внимание. С какво е свързано всичко това? Защо Русия и Европа се отнасят по различен начин към 1989 г.? С тези въпроси се обърнахме към световно известния британски историк Тони Джуд.
- Съвременната европейска обществена мисъл коментира събитията от 1989 г. като много положително явление. Руското общество обаче остава в по-голямата си част безразлично към тази дата и съпътстващите я събития. Как ще го обясните? Означава ли това, че Русия смята тези събития за чужд празник или не?
- Разбира се, за руснаците това си е „чужд” празник. Годините 1989–1991 не са най-доброто време за Русия. В продължение на 200 години от руската история – от Екатерина Велика до Йосиф Сталин – се наблюдава непрекъснато териториално разширяване и на запад, и на юг: Естония, Беларус, Украйна, Молдова, Крим и Кавказ – това е наше! А след това империята рухва и е сменена от незащитена национална държава – Русия, която няма за какво да празнува, отбелязвайки тези дати, и която на международни форуми трябва да дава вид, че това са положителни събития в нейната история.
За всички останали страни от Източна Европа разпадането на СССР бе хубава новина. Изключение прави Югославия – малка многонационална империя, в която Сърбия играеше ролята на Русия; Босна представляваше нещо средно между Украйна и Кавказ; а Словения и Хърватска се правеха на Прибалтийските републики, които си мечтаеха за наново съединена Европа”. Ако се замислете за онези чувства на озлобление, раздразнение и загуба, които сръбските средства за масова информация и интелектуалците изразяват днес, то вие ще успеете да видите руския проблем в умален вариант. Спомнете си също така, че рухването на империята обрича много от представителите на имперския етнос да живеят в чужда страна: турците в България и в Гърция – след Първата световна война, а руснаците – в Латвия. В този смисъл събитията от 1989 г. и по-късните следствия от тях не са кой знае колко положителни за Русия.
- Смятате ли, че събитията от 1989 са нов етап от европейската интеграция, който укрепва ЕС, или напротив – те са нещо, което прокара нова разделителна линия между Стара и нова Европа, която в онзи момент остана скрита, но по-късно доби видимост?
- На много от членовете на „стария” (до 1989 г.) Европейски съюз им беше мъчно да гледат рухването на Съветската империя. Никой не бе в особен възторг от всмукванетона всички тези малки и бедни източни страни в европейския проект. Дестабилизиращият ефект от рухването на СССР можеше да има само неблагоприятни последици за югоизточните и източните граници на Европа. По тази причина аз не мисля, че проницателните наблюдатели са били учудени от резултатите от този процес: огромни субсидии за новите страни членки, институционални проблеми за целия континент и най-важното – много различни настроения в източноевропейските страни по повод на ЕС, особено в Полша и в Чехия. Тези страни, откровено казано, вероятно биха предпочели да се присъединят към САЩ, а не към ЕС. Тази позиция доведе до задълбочаване на различията по всички въпроси – като започнем с войната в Ирак и завършим с Лисабонския договор. Това направи от ЕС слаб партньор в международните отношения, много по-слаб, отколкото той би могъл да бъде.
- Събитиятаот1989 г. разрушиха една истинска стена, съществувала между Западна и Източна Европа, но рано или късно ще бъде прокарана една невидима граница между Европа и не-Европа. Според вас, къде ще минава тази граница и какво ще бъде нейното идеологическо и политическо значение?
- Тази невидима граница беше прокарана по време на войните на Балканите през 90-те години: „те” (югославяните) не бяха „истински” европейци в очите на западния ЕС. В голяма степен отрицателното отношение на германците и особено на французите към Турция напомняше на всеки (особено на 15-те милиона европейски мюсюлмани), че определението „европеец” е тясно свързано с християнската вяра, въпреки че по-голямата част от западноевропейците вече не се придържат към нея. Ето защо Турция е изключена от европейския проект поради културни и религиозни причини – колкото и меко това да се казва, нещата са такива.
Украйна и Беларус, например, ще ги държат извън ЕС колкото е възможно по-дълго, а вероятно няма да ги приемат никога – по различни причини: те са бедни и корумпирани, и нестабилни; а и Русия няма да бъде щастлива, ако те станат пълноправни членки на ЕС. Разбира се, Румъния и Латвия също са бедни и корумпирани. Но това не са големи държави, а и не се явяват част от историческата територия на Русия, така че тях по-лесно можем да си ги представим „вътре”, а не „извън” Европа. Тези граници и разделения са произволни, но те дълбоко са се загнездили в умовете на брюкселските чиновници и в общоприетата география.
-Какще обясните това, че германците и Германия като цяло се приемат с положителен знак в днешна Русия, макар че много руснаци и до днес обвиняват Михаил Горбачов за „загубата на ГДР”?
- Това е интересен пример за когнитивен дисонанс. Загубата на ГДР е абстракция. Тази територия никога не е имала голямо значение за руските или съветските граждани, тя е била само символ (Хрушчов и Брежнев биха били щастливи да пожертват Източна Германия в името на една неутрална, разоръжена и обединена Германия в сърцето на Европа). Но тази зейнала празнина в сърцата на хората е свързана със загубата на имперските позиции на СССР, затова и Горбачов е упрекван и за двете липси.
От друга страна, днешна обединена Германия е най-добрият приятел на Русия в Европа. И това вече е факт, не абстракция. Германия отчаяно се нуждае от руския газ и още дълги години ще се нуждае от него, а на Русия ще й бъдат нeобходими германските инвестиции (особено ако цените на суровините паднат) и приятелството на Германия в международните организации. Германците са много по-силни в сравнение с много от другите западни европейци, те чувстват, че неголемите страни от бивша комунистическа източна Европа са икономическа и политическа тежест. Тези неголеми страни се изказват публично срещу единната европейска политика по всички въпроси – като започнем от Близкия Изток и свършим с руските тръбопроводи. Те не играят по правилата на „европейската игра”. Немско-руските връзки позволяват на Берлин да напомни на Варшава, Прага, Будапеща, че тези неголеми страни нямат голяма тежест в по-едрите стратегически планове.
Не мога да кажа, че напълно одобрявам подобна перспектива. Това напомня за онези дни, когато Берлин и Москва са интригантствали и флиртували над окървавените трупове в „земите между тях”. Именно така най-шумните политици националисти от тези страни (например Радек Сикорски в Полша) описват новите немско-руски отношения. Но това е реалността на руските и германските користни интереси. Едно от дългосрочните последствия от събитията на 1989 г. би трябвало да стане връщането към онези структурни навици в междудържавните отношения и в географските връзки,които бяха временно туширани от Студената война.
„Русский Журнал”, 09.11.2009


От граждани - затворници
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”