С тези думи някои от надзирателите ни събуждаха рано сутрин. Други пък отваряха вратата и се обръщаха към нас с поздрава „Добро утро!” Това разказа бившият лагерник Костадин Събев по време на кръглата маса „Лагерът „Белене” 1949 - 1959 и след това...,” организирана от Института за изследване на близкото минало. Дискусията бе свързана и с изложба на снимки, картини и предмети от живота на лагерниците в Белене, която бе открита ден по-рано – на 10 ноември.

Самият Костадин Събев, осъден заради опит нелегално да напусне родината, тъй като искал да учи рисуване в чужбина – нещо, което тук не му разрешавали поради неблагонадеждни родители, участваше с няколко картини в изложбата. По време на кръглата маса, освен за побоища и убийства на лагерници, както и за практиката надзирателите да се сменят на всеки 4-5 месеца, за да не завържат приятелства със задържаните, Костадин Събев разказа и за част от свое писмо, писано до родителите му по време на престоя в Белене: „Смисълът да живееш е да твориш и да допринесеш с нещо за съкровищницата на човешката култура”. В духа на това свое прозрение Събев и след затвора продължава да рисува. Интересното е, че той никога не взима пари за картините си, а ги подарява. Читалища и училища в Чирпанско са пълни с негови платна, на които той е изобразил редица възрожденци и настоятели на града.

Мисълта за участие в духовния живот запазва жив и друг лагерник. „В затвора се учехме да бъдем проповедници за справедливост”, каза Крум Хорозов, прекарал 11 години в Белене. „Но ако знаехме, че в България ще дойде този вулгарен капитализъм...”, не скри разочарованието си Хорозов. Другата болка, която той сподели пред присъстващите, бе свързана с факта, че вече 60 години в „Белене” излежават присъди криминални престъпници. „Светинята, където ние можем да отидем, за да отдадем почит, е омаскарена и усмърдена. А „Белене” беше затвор, в който се стреляше срещу политически опоненти. Там усмириха новата подрастваща интелигенция на българското село, на която забраниха да учи, там ни мъчеха човек по човек, за да махнат човешкото от нашите души и да ни внедрят животинското и скотско подчинение”. Завършвайки емоционалната си реч, Хорозов предложи затворът „Белене” да бъде закрит, а островите Персин, Магареца, Щурчето и Голяма Бързина да бъдат обявени за народен парк, в който да се издигне паметник на жертвите.”

Тодор Кавалджиев, прекарал близо 11 години в Белене, съжали, че истината продължава да се крие и че днешните студенти учат за миналото, четейки архивите на „Работническо дело”.

„Продължителността на болшевишкия режим бе толкова голяма, че децата ни, а на някои от нас - и внуците, не можаха да учат, за да могат да въздадат юридическа правда за ужасите, които преживяхме”, сподели Петко Огойски, събрал в три тома спомени за престоя си в шест затвора и в два лагера. Огойски завърши речта си с думите: „Между нас са потомците на убийците и на убитите, но ние заедно трябва да градим България, която обичаме, и не трябва да допускаме да се посрамим.”

От своя страна, един от участниците в дискусията, документалистът Атанас Киряков, направилпрез 90-те години филм за „Белене”, призна, че докато се срещал с лагерниците, бил измъчван от чувството за вина. „Седем месеца поправях реплики и нямах нормален сън. Чувствах вина, че не съм бил репресиран.” Търсейки най-различни отговори на своите вътрешни терзания, Киряков осъзнава, че проучванията трябва да задълбаят още по-навътре и да се намери отговор и на въпроса защо първият указ за въдворяване на инакомислещи, с който са създадени първите лагери, е подписан и от Никола Петков.

Друг щекотлив въпрос по време на кръглата маса бе дали е имало политическа воля да се намерят виновните за издевателствата и убийствата в лагерите. Лилко Йоцов, прокурор, започнал разследването по дело „Номер 4” (за отговорностите за издевателствата и причиняването на смърт в лагера в Ловеч), обясни, че ако е имало политическа воля, проблемът с давността е щял да бъде решен така, както е станало с нацистките престъпления в Германия.

В своето изказване Георги Фотев,автор на „Дългата нощ на комунизма”,направи връзка между сегашната духовна криза с непознаването на миналото. Той сподели, че описвайки страданията в книгата си, разбрал, че езикът има граница – „има неща, които не могат да се разкажат”.

Станимир Трифонов, режисьорът, снимал филма „Изпепеляване” в Белене, пък разказа за участието на живеещи в града при подготовката на декорите. Те носели предмети от миналата епохата и дори давали съвети на сценографа му.

За свои срещи с хора от Белене разказа и Даниела Колева, направила с тях дълбочинни интервюта, свързани с лагера. „Възрастните хора помнят много, но помнят и различно.” Те наричат „политическите (затворници)” или „контрите” хулигани, тъй като това са били категориите на пропагандната машина.

„Лагерите бяха екстремна форма на принуда. Нашата истина - на обикновените хора, които живеехме между свободата и несвободата, не е в състояние да обясни истината на несвободата на лагерниците. Тези две истини трябва да попаднат в диалог, за да може този исторически период да се обясни”, заключи Михаил Неделчев.