Немалко философи, литератори и преводачи са се опитвали да дефинират задачата на преводача. Сред всички тези опити се откроява едноименното есе на Валтер Бенямин от 1923 г., предговор към собствения му превод на “Парижките картини” на Бодлер. На този текст се позовава почти всяка сериозна съвременна рефлексия върху превода. Той се превръща в пробен камък за мислители, като Берман, Дерида, Мешоник, Рикьор, и собствените им теоретични постановки за превода.

Това естествено има своите основания, а те са най-вече оригиналното разбиране за работата на преводача и предложения модел за мислене на превода. Избраното заглавие свидетелства за липса на каквато и да е амбиция за очертаване на обща теория на превода и за насочване на вниманието към задължението на всеки дръзнал да превежда. Ала когато преводачът се озове лице в лице със своята задача и се опита да разсъждава върху нея, той, ще не ще, създава своя частна теория на превода, която възприема структурата на собствената му преводаческа практика. Целта на тази “теория” не е да му спести трудностите, а да му позволи да вземе предвид възникващите в процеса на превеждане проблеми и да се замисли върху тях. Другояче казано, да се премине от двусмислеността на практиката към парадокса на рефлексията.

“Задачата на преводача” полага превода като езикова парадигма и предлага критерии за неговото оценяване. Парадоксално, според Бенямин цялостният, “тоталният” превод разрушава поради излишък преводаческата същност на човека, докато привидно невъзможният превод се оказва плодотворен. Ако идеалът за превод, т.е. достигането до “чистия език” като място, където преводът спира, не съществуваше, човек би загубил същността си поради недостиг и преводът би се превърнал във вметнатост. Преводът, който цели да предаде “чистия език”, осигурява едновременно оцеляването на оригинала и обновяването на езиците.

Ала що е “чист език”? За Бенямин това е езикът, който създава Словото и името, същността на езика, съвършеният език, който остава недостъпен модел за всеки език. Казано накратко, лишеният от израз и от звук божествен език. Както знаем, Бог говори единствено посредством човешкия език, който използва, за да съобщава “духовните съдържания”[1] в различните полета на човешката дейност. Когато слуша божествените слова, човек слуша всъщност собствения си език: той слуша себе си като друг, както би се изразил Пол Рикьор. “Чистият език” следователно е първообразът, първоначалието, първоосновата на езика, чието проявяване е възможно единствено във външното изразяване на човешкия език. Именно “чистият език” основава превода: от една страна, божественият език прекосява немия език на нещата и се проявява в човешките звуци, а от друга страна, той е ограничен от несъвършенството на човешкия език.

Формалната схема на превода следователно се движи от безмълвното към звуковото. Що се отнася до писането, позволявайки проявяването на нещата в тяхното беззвучие, то прави възможен превода от по-нисшия език на по-висшия език и в крайна сметка води към “чистия език” като гарант за преводимостта. „Задачата на преводача се състои в това да се намери онази интенция към езика, на който се превежда, събуждаща в него ехото на оригинала”, „да се доведе в превода семето на чистия език до съзряване”[2]. Бенямин илюстрира формалната възможност на езика да превежда сетивното чрез звуковото със следния пример: “В думите Brot и painиманото предвид наистина е едно и също, но не са едни и същи начините на имане предвид”[3]. Превежда се тъкмо различният за всеки език “начин на имане предвид”, който става медиум на специфичния израз.

За Бенямин всъщност самият език е медиум. Ала “теорията за медиума включва теорията на превода в смисъл, че медиумът не е еднороден: той съдържа повече или по-малко сгъстени “зони” и преминаването от една не толкова сгъстена към друга по-сгъстена зона е именно преводът”[4]. Затова един от основните проблеми на превода е свързан с разбирането на това как медиумът (единият от двата езика) се превръща в “обиталище” на другия, т. е. как приема и превежда другия. Бидейки другост за всеки език, “чистият език” e всъщност “начинът на имане предвид” на езиците, който отива отвъд “иманото предвид”. Бидейки непреводим, той става гарант за всеки превод. “Чистият език” никога не се открива пряко. Той се излага косвено чрез езиците: винаги опосредстван, отдръпнат, отложен, засвидетелстван. Другояче казано, “чистият език” се проявява единствено в процеса на превеждането. Неговата истина не може да бъде априорно постигната: тя произтича от превода и критичния подход към творбата. „Така преводът най-сетне е целесъобразен като даващ израз на най-съкровеното отношение между езиците”[5]. Близостта на езиците предполага не тяхното подобие, а изначалното им родство. Въпреки различията между езиците, вкорененото им във Вавилонската кула родство се крие не в това или онова особено значение, а в техния градивен елемент – „чистия език”. Литературната творба разкрива както историческото езиково своеобразие, така и своята скрита в близостта на езиците същност. Така че, без ни най-малко да подценява чуждостта на езиците, преводът би трябвало да прояви близостта им и да изложи онова, което ги обединява.

Беняминовите размишления върху превода повдигат и някои въпроси, засягащи статута на оригинала и отношението между оригинал и копие. Какво обединява оригинала и копието? А какво ги разделя? Очевидно преводът не е нито копие, нито репродукция на оригинала. Той е неговото обновление. Оригиналът расте и оцелява благодарение на превода и затова му е задължен. Задължението се издължава от преводача, който поема отговорността да продължи живота на оригинала. „Защото ако структурата на оригинала е белязана от изискването да бъде преведен, то като законодател оригиналът най-напред също става длъжник по отношение на преводача. Оригиналът е първият длъжник, първият ответник, той най-напред търпи лишение и плаче подир превода”[6]. Това не означава, че текстът позволява какъвто и да е превод. Преводачът следва да положи усилия да не накърнява смисъла и да не деформира формата му. Само така би спестил на оригинала сълзите по превода.

Съсредоточаването на Бенямин върху превеждащия субект набляга върху етическото измерение на превода и дори внушава необходимостта от сключване на своеобразен договор, в който волю-неволю е въвлечен всеки преводач. Самата творба иска да бъде преведена. Този неин иск не допуска променянето, прибавянето, изпускането на каквото и да е от оригинала. Защо тогава се превежда? Отговорът на Бенямин е ясен и еднозначен: за да оцелее творбата. Преводът продължава живота на творбата: той дава възможност на написаната на даден език творба да продължи да живее, пренасяйки я в друг език. Тази жизнена историчност не преповтаря нейния живот, а излага същността. Преводът цели следователно не възпроизвеждането на оригинала, а излагането на неговата жизненост.

Договорът за превод винаги е представен под дихотомична форма: най-често това са противопоставяния от рода преводимост/непреводимост или вярност/предателство. Бенямин обаче предпочита като критерии за преценка на превода двучлените вярност-свобода и прозрачност-буквалност.

Докато верността е проява на уважение към езика на превежданата творба, свободата се упражнява от преводача в името на любовта към „чистия език” спрямо неговия роден език. Добрият преводач се стреми да достигне до непреводимото ядро, да улови неуловимото, да хване невидимия дух на творбата. Преводът не е предназначен следователно за читател, неспособния да прочете една творба в оригинал. Същественото в творбата не е комуникативността. Затова, едва след като преводът бъде изчистен от всичко, свързано със съобщаването на несъщественото (т.е. комуникативността), може да се достигне до съдържащото се в творбата непреводимо (т.е. „чистия език”). Бенямин се позовава относно това свое твърдение на Маларме, без да го превежда: «Les langues imparfaites en cela que plusieurs, manque la suprême: penser étant écrire sans accessoires, ni chuchotement, mais tacite encore l’immortelle parole, la diversité, sur terre, des idiomes empêche personne de proférer les mots qui, sinon se trouveraient, par une frappe unique, elle-même matériellement la vérité»[7]. Доказателство за непреводимостта ли е отказът от превод? Какво казва текстът на Маларме? Той казва чисто и просто, че мисленето е писане без звук, последица от факта, че езиковото разнообразие ни пречи да достигнем до истината чрез произнасяне на нейния материален носител – думата. Езиковото разнообразие изключва устността на езика. Уместно е да се запитаме тогава дали твърдението на Маларме не противоречи все пак на Беняминовата идея, че преводът прави сетивното умопостижимо? Ни най-малко, защото докато божественият език снизхожда към човешкия, като се движи от безмълвие към озвучаване, човешкият език се въздига към божествения, като върви от прекомерната словоохотливост към мълчанието.

Бенямин е сред привържениците на прозрачния превод, който не скрива оригинала, на буквалния превод, чието най-съвършено проявление са архетипните преводи на пиесите на Софокъл “Едип цар” и “Антигона” от Хьолдерлин. Буквалността предполага изострено внимание към отделната дума. Ала думата е името, а името – допирателната между човешкия и божествения език, между звука и беззвучието. Граница за всеки език, собственото име се превръща в граница за непреводимостта на един език в друг. То става несъобщимото – символ на “чистия език”, в който говорът не съобщава нищо, а безмълвието изразява Словото. Задачата на преводача следователно е да даде име на безмълвното и да накара гласът да замлъкне в неизказуемото. Да го преведеш или да не го преведеш – това е въпросът на всеки преводач. Работата на преводача се разполага между тези две крайности.

В заключение би могло да се каже, че Бенямин “схваща превода като междуезичие”[8]. Винаги се превежда някакъв изразен код, някакъв “начин на имане предвид”. Чистата изначална форма на превода върви от зрителния към звуковия код. Гарант за преводимостта е “чистият език”, в който словото е пряко действие, а името – познание. “Чистият език” основава както изразителната способност на всички езици, така и тяхната граница – непреводимостта. Бидейки беззвучен, той иска да бъде озвучен. Това постигат несъвършено и частично човешките езици, превеждайки. Така че превеждането е насочено към “чистия език”, който е същевременно начало и цел на превода, и към търсеното в него родство между езиците. Преводът от своя страна се превръща в показалец за несводимата историчност на езиците и творбите.

Размишленията на Бенямин са свидетелство за неутолимата нужда на човека от език, способен да премахне дистанцията между думите и нещата, между формата и смисъла, и за търсенето на един съвършен, тъй като е абсолютен, език. Заявеното намерение на превода изисква споделено разбиране, съжителство на световете на оригинала и на превода, които преводачът се опитва да разшири и да обедини. Преводът следователно не е механично възпроизвеждане на оригинала, а опит за хармонизиране на неговото намерение. Не съществуват рецепти за превеждане и в този смисъл може да се говори за “изкуство” на превода.

 

Бел.ред. С тази публикация слагаме началото на поредица, посветена на задачите на преводача. В следващи броеве очаквайте коментарите на Ирена Кръстева върху „Вавилонските кули” на Жак Дерида и „Преводът и буквата или страноприемницата за далечното” на Антоан Берман.

---