Предаване за култура?
„Арт ТРАФИК” – предаване за култура, което се излъчва всеки делничен ден от 09:00 часа по PRO.BG.
Идея - Живка Гичева, изпълнителен продуцент - Димитър Гочев, главен сценарист - Елин Рахнев, водеща – Петя Дикова. Към екипа работят още Румен Леонидов и Людмила Сланева
Думата “трафик” предизвиква асоциация с, първо, интензивно движение, второ, търговия от нелегален характер. Отнесена спрямо българско предаване за култура, тя има по-скоро пожелателен характер - от една страна, културата да е дотолкова изобилна, и от друга, интересът към нея дори да преминава границите на закона. Тя би могла, също така, да предположи оптимистично отношение към тематиката, на която предаването се е посветило, което само по себе си е любопитно и носи потенциал да привлече зажаднелия за нов тип културно предаване зрител.
Заставките са динамични, анимационният колаж, съвсем в духа на постмодерността, съчетава хетероклитни елементи: растителни мотиви се плъзгат по екрана, хипарски кръстосани пръсти се пресичат с микрофон, Венера Милоска и Анди Уорхол се появяват и изчезват (визуално изглежда по-добре, отколкото звучи). Музикалният фон действа събуждащо (което в 9.00 сутринта не е за пренебрегване). Самият ранен час на излъчване предполага различна гледна точка. Изобщо, заявката за едно иновативно естетическо отношение е сериозна.
Следва монолог на водещата Петя Дикова: “Повтаряй ме, чети ме, греби с пълни шепи от мен, защото... аз съм светът ти”. Привидно отправен към зрителя през камерата, в следващия момент оставящ впечатлението за флирт с камерата, монологът се оказва автоеротичен сеанс пред камера. Абсурдните реплики поставят иначе не лишената от екранен чар Петя Дикова в неспасяемо нелепа ситуация. Докато преживявам шока, започва интервю, което ще се окаже плътта по скелета на предаването. В няколко поредни издания са представени известни фигури от българската култура, като Иван Гарелов, Емил Табаков, Васко Кръпката. Наред с тях и неизвестни, алтернативни творци в по-кратки репортажи. Колкото и различни да са тези личности, във всички интервюта, рамкирани от въпросите и подкрепяни от водещата, отеква дух на носталгично мрънкане и до болка познатата констатация, че простотията властва над културата. Забележки и въпроси от рода на: “Българинът няма култура, не знае как се ходи на концерт”, “Това, че готвиш толкова много албуми, е похвално! А има ли кой да ги купи?”, “Мислиш ли, че в държава, в която ниските страсти са извисени в култ, някой иска да чуе за изложба, за книга, за класическа музика?”, насочват гостите в коловоза на примиренчеството и изолационизма и малцина устояват. Всичко това, освен че не е ново, е и антипродуктивно. Предаването смело прокарва демаркационна линия между нас - разбирай “елита”, и тях - разбирай “простаците”. Активният принцип на предаването се свежда до противопоставянето между тези две категории, подобно на “интелектуалеца” и “другия” при Ортега-и-Гасет. За разлика от модела, разпознаваем у испанския философ, този “интелектуалец” познава твърде добре своя “друг”, той е непрестанно вторачен в него, нещо повече – вижда в него своя враг, което неизбежно води до подозрението, че този “интелектуалец” е малко нещо “друг”.
Интервютата са прошарени от “разведрителна” рубрика с въпроси към “човека от улицата” (въпросите са зададени към минувачите и към хора, за които улицата е работно място – чистачи, улични музиканти). Ето някои от тях: “Харесвате ли музиката на Харолд Пинтър?”, “Как смяташ да отпразнуваш 50-годишнината от рождението на Любен Каравелов?”, “Ще ходиш ли на концерта на Жорж Санд на стадион “Академик”?”, “Ще гледаш ли новата пиеса на Салвадор Дали?” (Всъщност Дали, като един истински дадаист и сюрреалист, не се е ограничавал в едно изкуство и действително се е занимавал с театър, не само като сценограф, но и като автор на пиеси). Рубриката явно има за цел да демонстрира липсата на културни познания у средния гражданин, който очевидно не се справя с отговорите на въпросите-клопки и всеки път лековерно се улавя в примките им. Че чистачите по улицата не знаят кой е Харолд Пинтър, не е оригинално откритие, а тъжен и едва ли поправим факт. Подобна провокация осъществяваше студентската програма “Ку-ку”, но тогава, през 90-те, тя имаше значение за изобличаване на социалистическата постановка, че съществува единствено висока култура и всички са приобщени към нея. Днес да се трупа авторитет за сметка на някой, който априори е в по-малко привилегировано положение, едва ли е елитарно.
Подобен сравнителен похват ползват авторите на “Арт трафик” в опита си да изтъкнат съвременния характер на произведението си. Архивни кадри от кинопрегледи от ерата на социализма, които, естествено, са сковани и естетически и морално остарели, се появяват по веднъж във всеки брой, за да изтъкнат колко е модерно настоящето предаване. Какъв ли щеше да е ефектът, ако вместо тях, бяха включени кадри от културно предаване на BBC, например?
Обратно към интервютата – там, отвъд демаркационната линия на културата и познанието, са поставени и младите. Младежката естетиката на боравене с камерата, монтажа и анимациите влиза в конфликт със съдържанието. Сякаш зад младата фасада на предаването стои един стар и изморен ум. Предаването или не е наясно с концепцията си, или със средствата за нейното реализиране. Да се натирят младите в зоната на неграмотността, неморалността и екзистенциалното безсмислие, е лесно и бързо обобщение, но там, където започват обобщенията, свършва вникването, разбирането, културата.
Това, което отсъства в най-голяма степен, е диалогът със зрителя, липса, която постоянното говорене на “ти” с неговото хипотетично Аз не успява да замаскира, дори подчертава несъстоятелността на фамилиарниченето. Предаването се затваря в уедрена проекция на автоеротичното излияние на водещата и арт трафикът така и не потича.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
