Това лято Атинският международен театрален фестивал се откри в Епидавъра с „Перси” на Димитър Гочев. Следвайки прочутата си постановка в Дойчес театър - Берлин (награда за режисура за 2006 г. в Германия), която софиянци видяха миналата година, международно известният режисьор продължава своето търсене върху пиесата на Есхил, както обявява афишът.

Публиката реагира на представлението като на футболен мач - половината Епидавър е във възторг, другата половина освирква. В гръцката преса започва малка интелектуална гражданска война между лагера на либералните млади интелектуалци и лагера на „пазителите на традицията”, предвождани от неизменния преводач на старогръцките драми Йоргосопулос. „Перси” на Гочев се окачествява като невиждано през последните 40 години артистично явление - от едните, а другите обвиняват режисьора във вандалщина спрямо античната традиция.

Прочитът на Димитър Гочев в тази постановка, удивително различна от предишната, преобръща представите за „Перси” като за политически памфлет, имащ нескритата идеологическа задача да утвърди превъзходството на атинската демокрация над азиaтската деспотия на Персия. „Перси” е най-старата оцеляла драма, за чийто сюжет източник е не (само) митологията, но и действителни исторически събития - поражението на персите в битката на остров Саламин през 480 пр. н. е. Немската постановка е наречена с право „най-чудовищния военен доклад в историята на драмата.“

Но в Епидавъра тази мислена като „непоставяема” пиеса заради текстуалното отсъствие на драматично действие е решена като задъхан и ескалиращ диалог между царицата Атоса - съпруга на мъртвия Дарий и майка на Ксеркс - и хора. Всъщност, хоровете са два - единият от млади жени, а другият от млади мъже. Гочев създава Атоса като средоточие на амбиция, властолюбие, надменност и цинизъм. Злото е дело на хората, не на боговете. Хората отварят бездните на себелюбието и насилието. И когато злото е съчетано с неконтролируема власт, кой ще му се противопостави?

Царицата-майка е носителка на хюбриса - не победеният Ксеркс, повел азиатските армии срещу Елада. Ксеркс е само инструментът за бясната агресия и жажда за надмощие на майка си.

Ксеркс, въпреки това, стъписва сянката на баща си Дарий с богохулната дързост да окове „божествения Босфор”, прехвърляйки през него „многогвоздеен” мост. Неслучайно сценографията, пределно лаконична, внушава вярата на Есхил, че морето принадлежи на елините. Морето е въртящата се синя преграда, единствено променяща пространството на сцената. Морето е физическата и моралната граница между елинския и персийския свят. И царските украшения на змиевидно гъвкавата Атоса като че ли изчислено до секунди проблясват, когато тя се бори с яростна амбиция да измести тази граница-съдба.

Овладяното кресчендо на реакцията на Атоса, когато вестта за смазването на персийските армии достига до столицата, физически се „оглежда” в телата на момичетата и момчетата от хоровете. Те не само резонират на всяка дума на Атоса, те противопоставят на нейната властническа ненаситност човешката болка от разгрома на войските и безславната смърт на хилядите млади мъже от Бактрия и Ликия, Египет и Персия. Гениалното разделяне на хора на две прави възможно и различното пластично изразяване на реакцията на събитията, за които само се чува на сцената. На места мъжете от хора преминават като силуети на войници от персийски релефи в дъното на сцената, а жестовете на жените напомнят сцените на оплакването от елинската скулптура. Цялостното им присъствие-действие е монолитно във внушението на истинската чувствителност, отсъстваща при Атоса. Хоровете -- подемащи някои от репликите първо на старогръцки - не са ехо или партньор в диалога с персийската царица, а окончателна нейна антитеза. И на насилието изобщо. При гастрола в Солунския Дасос театър някой се провиква, че младите мъже от хора му приличат на иракчани! Континуумът на взаимообвързаността на войната и тоталната власт е непрекъснат от древността. Гочев вижда света и човека в него през гръцката класика. И така уникално очовечава историята на днешния ден.

Ксеркс и Дарий се появяват едва в края на спектакъла, но не да се противопоставят един на друг – мъдрият и умереният владетел на дръзкия и обезумял военачалник, а за да засилят внушението за абсурдната ненужност на избиването.

Димитър Гочев има двойствено отношение към класиката - едновременно сакрализиращо и богоборческо. В неспирния диалог с мъртвите, опитващ се да разгадае своите собствени човешки тайни, както бе казал Луи Жуве, режисьорът наслагва пластове от различни епохи, текстове от различни автори, реакции с различен заряд, които отправят послания, отместващи границите на оригинала. Свободата и страстта, с които Гочев прониква в класиката, правят неговите постановки явления, разрушаващи представите за нейната неприкосновеност.

Същевременно неговото сакрализиращо отношение към текста сдържа постановките му в стилистика, изразяваща фундаменталния смисъл на класическата култура – даряването дори на враговете с човешки качества и достойнства (независимо от етикетирането на всички не-гърци като „варвари”). Да приравниш врага по гняв и скръб със себе си, е културното откровение на стара Гърция. Гочев доразвива този хуманизъм и „изважда” от почти несъществуващи драматични образи трагически ужасяващи или покоряващи черти. Атоса – в прочита на Гочев - е отрицание на Хекуба и предвестница на Клитемнестра.

Спектакълът „Перси” на Гочев в Епидавър е същинско артистично завоевание в посоката на изваяна сценична лаконичност и неочаквано откриване и максимална концентрация на емоцията, характерни за последните години от работата на режисьора. Постижение, водещо може би към парадоксалното „мълчание на театъра, неговата истинска същност”, както бе казал неговият любим Хайнер Мюлер.