Български  |  English

Грип по медиите

 

Хора с маски по улиците. Милен Цветков и той. Разтеглени и многобройни телевизионни репортажи по темата за грипния вирус AN1H1. Стряскащи заглавия по вестниците. Задъхани гласове по радиото. България е в опасност, българинът е в опасност, светът е в опасност, всички сме в опасност. Но не заради война, а заради епидемия. Грипът настъпва, ние отстъпваме. Грипът ни завладява, ние се предаваме. Грипът иде, а ние няма накъде да избягаме. И затова с трепет следим новините, та да научим докъде е стигнал и близо ли е до нас. И ако е близо, ужасяваме се... А той е близо – все него показват.
Прословутият вирус AN1H, свинският грип, сиреч, пропълзяващ към България, им дойде дюшеш на медиите. Защото скандалът с ДАНС е за твърде тесен кръг посветени, та да може да събуди интереса на широките обществени слоеве. Приемането на бюджета, въпреки усилията за нагледност на финансовия министър Симеон Дянков – пълна малка кутия с постничка пица, празна голяма кутия с никаква пица, са доста неразбираеми за народонаселението, че да го прикове пред екрана. Трябваше да се намери тема, която да вълнува всички и в същото време да е не тема-оптимизъм – откриване на поредната детска градина от премиера Бойко Борисов, а да е тема-песимизъм. И появи се свинският грип, и плъзна той по всички медии. Медиите намериха своята катастрофа и – по всичко личи – няма да я изоставят лесно. Хванаха грип/а и оттук нататък грипът, страшният грип, ще бъде един от главните им герои.
 
Свят на хаос, свят на ред
Защото медиите мислят катастрофично. Характерът им е такъв – да описват катастрофи. Но не защото държат светът да е катастрофа, а защото – съвсем обратно на това, искат да подреждат света. Да го създават и конструират: онова, което не се е случило в медиите, въобще не се е случило. Медиите са битие-творящи по своята природа; от нищото или по-скоро от хаоса те се чувстват длъжни да правят свят. Да поддържат свят и да го възстановяват, поправят. Затова им е нужен хаосът, затова са им нужди катастрофите – свят се създава именно от хаоса, хаосът ражда подредбата на света. Следователно, колкото повече хаос, толкова повече подредба. Медиите мислят теогонично и генеалогично: теогонично, защото устройват свят; генеалогично, защото непрекъснато ни припомнят развалянето и съответно повторното устройване на света. Те описват света като хаос не защото той сам по себе си е хаос, а защото това е единственият начин те да пристигнат на бял кон с вълшебен жезъл в ръка, да изрекат магическите думи и да възстановят нарушеното равновесие. Всяка сутрин читателят, слушателят, зрителят се събужда в свят сред хаос, всяка вечер читателят, слушателят, зрителят се прибира в свят подреден, който ред е не нечие друго, а тъкмо медийно дело. Този ред обаче е само до следващата сутрин, тоест до следващия хаос. Светът на медиите е свят на вечното завръщане, на един кръговрат, сансара, която се възобновява пак и пак и от която – за разлика от тази при будизма – няма измъкване. За медиите нирвана не съществува. Новият ден всеки ден е един и същ и поради това въобще не е нов ден – той си е пак старият ден, със същите катастрофи, със същите бедствия и аварии, със същия хаос. Само проявленията на този хаос са различни, иначе той си е всякога еднакъв. Медиите го създават, медиите го и поправят: едновременно те са и Хидрата, и Херакъл, който се бори с нея. Хтонична сила и културен герой – това е двойственото битие на медията, от която тя за нищо на света не иска да се освободи. Защото освободи ли се – умряла е. Ако е само културен герой – става скучна, ако е само хтонична сила – става лъжлива; трябва да е и едното, и другото, за да е интересна и истинна. С други думи, трябва да създава хаоса и от този хаос да създава свят. Светът на медиите е свят на хаоса, който те и никой друг освен тях привеждат в ред всекидневно.
 
Грипът в 7 и в 4 ключа
Оттук нещо много важно за медиите – при тях няма новини, понятието новина, news, νέο, notizia, haber, noticia, Nachricht, nouvelle, на който и език да го произнесете, все е празно понятие, понятие без съдържание, без пълнота. Медиите не предават новини, нито информация, медиите запълват първични матрици с неща, които – вероятно поради липса на друг тип название - за да ни хващат в мрежите си, наричат новини. Новината е медийната въдичка, онова в медиите, което ни привлича и което те винаги обещават, че точно него ще доставят. Обедни новини, вечерни новини, късни новини, новини на всеки кръгъл час; и всички тези новини – една и съща новина. Всъщност няма новини – вземете вестника от преди една година, намерете телевизионните новини от преди две години, слушайте радиоемисията от преди три години – пак ще чуете грип, пак ще чуете катастрофи, пак ще чуете земетресения и наводнения. Медиите съобщават само злокобия, насочват вниманието ни само към нещастия, карат ни да четем, слушаме, виждаме само беди и скърби – атентат в Ирак, цунами в Индонезия, земетресение в Чили, свлачище в Мексико, наводнение в Австрия, снежни бури в Швейцария, горски пожари в Испания, Гърция, Аржентина, Австралия, България. Новините се повтарят, новините са едни и същи, само местата се сменят. Сюжети-номади – ту тук, ту там, но винаги уловими, винаги в епицентъра на събитията. „Вечни истории”, по израза на Джак Лули. Той определя седем – „жертвата”, „изкупителната жертва”, „героят”, „добрата майка”, „тарикатът”, „другият свят”, „потопът”, но грешката, която прави, е, че вместо толкова да раздробява, да класифицира и таксиномизира, трябвало е да види основата на всички тях – медията като създател на хаос и като създател на свят от хаоса. Поради това и класификацията му е така разнопосочна – от едната страна, актьори на мита, от другата – място на мита и митическо събитие само по себе си. Но ако се укрепим във виждането, че медията е създател на хаос и същевременно създател на подреден свят от хаоса, вече може да размножаваме, да разслояваме, да откриваме и подреждаме – дали в тези седем истории на Лули, дали в четирите цикъла, изведени от Борхес, мъдрия слепец от Буенос Айрес, които според него са обсаденият град, завръщането, търсенето, жертвоприношението. Медията ни разказва и в 7 ключа, и в 4 ключа: жертвата са разболелите се, които умират, но и оживяват; изкупителната жертва са институциите, които е трябвало да свършат нещо, да предприемат някакви мерки, но не са го сторили; герои са действащите адекватно, които са си сложили маски, внимават в контактите си и много-много не си показват носа навън; добрата майка са самите медии, които ни информират, съветват, дават насоки и указания как да се предпазим; тарикатът (по-добре да кажем трикстерът) е онзи, който уж прави всичко както трябва, ала то все криво излиза – не самите институции, а нейните персонални представители, които мънкат, оправдават се и обясняват, че всичко по правилника и нормативните уредби извършили, пък то гледай как се объркали работите; другият свят е там, където няма нужда нито от изкупителни жертви, нито от трикстери, защото там се действа адекватно, съобразно ситуацията и съответно на опасността, поради което и жертвите са минимални или дори ги няма; а потопът е самият грип, който епидемично ни залива и заплашва да ни потопи със своята неудържимост. Или Борхесовите: обсаденият град, който сме и който прави всичко по силите си, за да удържи обсадата, да не се даде на врага да го повали; завръщането към здравето, свързано с перипетии, трудности, лишения и приключения, но което в края на краищата винаги трябва да ни се случи; търсенето на панацея, съветите, които трябва да следваме, за да се увенчае това наше търсене с успех, не да мълчим като Пърсивал в двореца на Амфортас, а да питаме, да се интересуваме, да четем, слушаме, гледаме вестници, списания, радио и телевизия, за да откриваме онези пътища, които ще ни отведат при желаното здраве; жертвоприношението, което са всички онези, които не са успели да се завърнат – те са нашето изкупление, нашата защита, защото ни учат, че нещата са сериозни и трябва да вземем мерки, а не да чакаме последния момент, когато и ние може да паднем под ножа на болестта като Исаак под ножа на Авраам.
 
Касандри с късмет
Новините са лоши, следователно са добри. Лошата новина е добра новина, добрата новина не е новина. Защото добрата новина утвърждава света като стабилен свят, докато лошата го показва като нестабилен. Хаотичен. А светът трябва да бъде нестабилен, за да го стабилизира медията. Колкото по-нестабилен, толкова по-добре. Няма следователно новини, има вечни истории, четири цикъла и т.н., „Илиада”, „Одисея” и „Петокнижие”, ако щете. Медиите непрестанно пророкуват нещастия, сякаш са петимни да ни предпазят, обаче нищо подобно – медиите непрестанно пророкуват нещастия, за да се възвеличат, за да препотвърдят своята значимост и важност. Едни съвременни Касандри, но за разлика от троянската, имат късмета да им хващаме вяра. Особено когато пророкуват болести и епидемии – хората с маски за по 20 стотинки по улиците са производство на медиите, техни почитатели, тяхното паство. Те им се покланят, те им вярват, те ги следват. И не защото медиите заговориха езика на улицата, а защото заговориха езика на мита. Но езика на древния мит, не на новосъздадения, на идеологически измисления. Ако има някакво преобръщане на езика на българските медии през тези 20 години, то е, че масовото митическо съзнание влезе в тях, събитията от деня ни се представят като митически разкази. И за да ги има медиите, и за да са важни те, тези митически матрици на народностното съзнание трябва да бъдат преповтаряни и подхранвани непрекъснато, за да не се освободи то от тях – медиите не като създатели на митове, медиите като пазители и хранители на митове. Цербери, които препречват пътя към долното царство, откъдето могат да бъдат извадени тези обременяващи ни модели, за да се отървем от тях и да не ги повтаряме, да не влизаме в калъпа на тяхното предпоставено и банализирано индивидуално и колективно поведение. Не периодични възпалявания на митическото съзнание, а постоянни възпалявания на митическото съзнание – медиите ни държат в мита, за да ни държи митът, че да ни държат и медиите. Пленници на митически разкази (митът е реч, казва Барт), винаги едни и същи по своя модел, макар вътре имената, времената, местата като да се променят. Какво, къде, кога, кой, как, защо – това не са въпроси, това са вече отговори. Защото медиите никога не питат, медиите единствено и само преповтарят.
 
Страх и смях в медиите
Проблемът обаче идва, все по-бурно настъпва – проблемът на интерактивната медия, когато човек сам ще си създава новини. И сам ще си структурира съдържанието на информацията. Блогъри, юзъри, сърфиращи... Нахалници! Позволяват си пренебрежение: „Грип ли? – Не ме интересува, минавам нататък...” Или: „Грип ли? – В моя личен преслист нищо няма за него...” Затова медиите бързат, затова са толкова агресивни: колкото повече запазят моделите на митическото в съзнанието на своите потребители, толкова повече се гарантира тяхното бъдещо оцеляване. Колкото повече хора с маски по улиците, толкова повече хора, верни на медиите, толкова повече дълголетие за медиите от старото поколение. Защото те наистина са се предпазили от грипната зараза, но пък не осъзнават, че са заразени от медийния грип на мислене през мита и в рамките на мита. Ето защо, колкото повече катастрофи, толкова по-добре. Медиите ще разказват все по-страшни истории, ще смразяват все по-силно кръвта ни. Едни истински старици с разкривени пръсти и разхлопани ченета, които вечер край огнището събират дечицата, за да им разправят приказки за лоши вещици, къщички с кокоши крака, караконджули, вампири и върколаци. Информацията отстъпва своето място на катастрофата, вече няма да има новини, все повече няма да има новини, единствено беди, нещастия и скърби. И само, за да ни развличат и да ни освободят от страховете, които самите те ни насаждат, медиите ще ни явяват някакви реалити-шоута, турски и венецуелски сериали, царе на комедията и пълни лудници, за да сме още по-предпазени, спасени и абстрахирани от света навън, който е хаос и бедствие. Всъщност, медиите не ни забавляват, медиите ни отбраняват от света, който самите те ни представят страшен и опасен. Пълен безпорядък, тотално объркване и сред тях – весел смях, защото – медията знае – светът е оцелял, защото се е смял. Но смях през сълзи, смях по време на катастрофа – колкото повече сме стреснати от света навън, толкова повече се вкопчваме в този хомерически медиен смях. Медията ни плаши, за да търсим нейното забавление; и ни забавлява, за да вярваме на нейните заплахи. Мятани от състояние на ужас към състояние на забрава и обратно, ние сме се превърнали в пленници на медиите, които са ни затворили в своя концлагер и непрекъснато ни повтарят: „Животът е ужасен”. Днес заради АN1H1, а утре... За утре винаги ще се намери нещо друго, катастрофи по света – бол. А ако не ми вярвате, вижте, чуйте, прочетете медиите, които, както знаем, са огледалото на света: „Огледалце, огледалце, я кажи, има ли по-страшен свят от моя? – Няма, няма, уплашен бъди и стреснат, няма по-страшен свят от твоя!”
Грипът по медиите е вечна история... Най-вечната...
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”