Статията на Пламен Антов "Кой се страхува от българската литература”, както и заявената готовност на редакцията на вестника да публикува и други мнения по темата, ме охрабриха да се включа в разискванията върху българския образователен канон, като представя свои разсъждения, породени от тазгодишното провеждане на Олимпиадата по история в средното училище.

Преди всичко мисля, че образователният канон задължително е продукт на държавна стратегия за постигане на определени цели, според които към конкретното съдържание в различните области на научното знание трябва да се открие подходящ фокус. Прецизирането на фокуса ще освободи преподаването от стремеж към изчерпателност, неминуемо съпроводена от досадна претрупаност, като в същото време ще позволи съществуването на варианти за постигане на целите. В резултат, подканоните по български език и литература, история, философия, математика, физика… ще са компендиуми с опции за алтернативно съдържание и вероятно с друго, по-подходящо наименование. Така например, ще е достатъчно в часовете по история да се анализира подробно само един от вариантите на тоталитаризъм от 30-те години на миналия век, за да се търсят проекциите му в политическия живот на съвременните общества. А възможността за паралелен исторически и литературен анализ на „Задочни репортажи за България”, например, ще е добра отправна точка за разсъждения по политически, социални, философски и културни въпроси. За съжаление, с днешна дата държавата не е формулирала ясно целите на образователната система в България[1] и като следствие се явяват неясноти и противоречия във всички обвързани с това направления, включително и във философията за формиране съдържанието на подканоните по учебни дисциплини. В резултат, в така създалата се ситуация възниква и опасното следствие да се пренебрегва иначе безспорното изискване към всяко модерно образователно начинание – съблюдаване на критериите за научност, стимулиране на творческо мислене и умения за практическо справяне с проблемни ситуации.

 

Веднага се налага да направя и още едно уточнение: привърженик съм на идеята за действително функциониращи връзки между предметите в училищното обучение, като тези в работата по български език и литература и история възприемам за най-естествени и по условие подразбиращи се[2]. В същото време обаче и на страниците на „Култура” имах възможност да посоча, че липсата на ефективна обвързаност, която може да бъде факт единствено в резултат от работата на интердисциплинарни екипи при изработване на съответните Учебни програми, реално затруднява преподавателската колегия и стимулира формализъм, пряк потърпевш от който е ученикът[3]. Казано с други думи – сътворените на парче (по предмети) учебни програми не само формално парцелират единното по своята същност знание, но стимулират папагалското възпроизвеждане за сметка на критичното и аналитично мислене, което винаги е полиаргументационно (ще рече, мултидисциплинарно) и затова по-пълноценно. В този смисъл дългогодишното несериозно отношение на експертните екипи на образователното министерство към нормативната база на ведомството може да се окаже търсено, с оглед постигане на състояние на „обилно задоволени, нахранени и добре забавляващи се „служители”, които нямат нито време, нито особено желание да си задават екзистенциални въпроси, нито пък имат необходимия интелектуален капацитет за това”[4]. За мен обаче, като участник в образователния процес, е ясно, че в случая не става въпрос за никаква стратегия, а за пълно отсъствие на каквато и да било поне от 20 години насам. Като историк възприемам развитието на обществото като многопосочно и многоперспективно, ще рече, неподвластно на общовалидни етикети и затова, като гражданин, смятам, че все още е въпрос на личен избор да намериш време да заявиш позиция по въпрос от професионалната ти компетентност.

Ето защо твърдя, че вследствие от така посочените дефекти на образователната практика в страната, тазгодишното провеждане на Олимпиадата по история не постига основните цели, които нарочно разработеният от МОМН, Историческия факултет на СУ, РИО и средните училища Регламент утвърждава в своите „Общи положения”, а именно:

„Да повишава равнището на знанията на учениците;

На първо място, почти еднаквият формат на трите последователни кръга на състезанието – тест с преобладаващ брой въпроси с единствен възможен отговор – трудно би могъл да бъде показател за креативните способности на учениците. Подходящ за първия (общинския) етап, той, според мен, е непригоден за втория и особено за последния, понеже по същество се припокрива с всеки тест от т.нар. външно оценяване, тоест с формата на задължителна проверка на всички ученици по всички предмети. В добавка – непрецизната работа на Националната комисия[6] на Олимпиадата е направила възможно включването на един и същи въпрос и на областен, и на национален кръг[7], формулирането на сходни по сложност въпроси за прогимназиален и гимназиален клас[8], допускане на по-труден вариант на тест на областния в сравнение с националния кръг[9].

На второ място – внимателното запознаване с вариантите на тестовете по класове налага заключението, че се акцентира върху фактологическата информираност на децата. С особена категоричност може да се твърди това за задачите за Х клас (върху проблемите на съвременността). И възниква въпросът: състезание от типа „Минута е много” ли е Олимпиадата по История, или възможност да се докаже, че историческият анализ се основава на фактите, но се състои в интерпретирането, а не във възпроизвеждането им? Категорично застъпвам второто схващане и в този смисъл смятам, че на проявяващите специален интерес към историята, каквито по презумпция са участниците в историческа олимпиада, трябва да се формулират казуси, доближаващи максимално ученика до позицията на изследователя. Уви, не такъв е случаят с парадоксалната ситуация, допусната в теста за националния кръг в VІІ клас, където се изисква да бъдат разположени на линия на времето[10]годините на управление на одриския цар Терес, нищо че това няма как да стане, тъй като поне началната със сигурност не е известна засега на науката. Така на горкия ученик остава да изработи хипотеза по въпроса, но не защото е съзнателно поставен в условия на мозъчна атака, а поради немарливост от страна на (член на) Националната комисия.

Немарливост, граничеща с некомпетентност, е в основата и на някои от формулировките на темите за писмените работи, явяващи се задължителен компонент и в трите кръга на състезанието.Така например, на областния кръг седмокласниците трябва да развият въпроса: „Как възниква и се развива тракийската цивилизация?”. На националния: „С какво се характеризира управлението на Атина през VІ-V в. пр. Хр.”И за неспециалист е ясно, че вместо да се усложни, задачата на националното състезание е опростена и трудно може да се представи разумна аргументация за подобно решение. Освен това, оказва се, че едно от питанията-„опори”, на които трябва да се облегне ученикът в разработката си, гласи: „Приема ли съвременният свят тази форма на управление (демокрацията, б.м.)? Посочете примери.” Ще рече, Националната комисия забравя да се съобрази с елементарното правило, че в подобни случаи е недопустимо да се задава въпрос с евентуални отговори „да” и „не”. Още – предпоставя избора на отговор „да”. И още – по какъв начин тази „опора” се „връзва” с формулировката на основния въпрос за управлението на Атина през VІ-V в. пр. Хр.? Недоумение буди и една от „опорите” за тракийската цивилизация – „Създаване на Одриската държава”. Засега поне тракологията не е изяснила в коя точно година е възникнала държавата на одрисите, а и едва ли става въпрос за еднократен акт. В учебникарската литература обаче битува произволното твърдение, че Терес е първият одриски владетел, базиращо се на неправилно тълкуване на сведенията на Тукидид. В учебник по Човекът и обществото за ІІІ клас[11] дори се твърди, че Одриското е единственото тракийско царство, следователно, Омир ни е лъгал, че Рез е тракийски владетел. Питам се защо Националната комисия допуска да влезе в този тон на наукообразност и какви са последиците от подобни действия върху обучението и възпитанието на потърпевшите ученици?

На следващо място – оказва се, че в Олимпиадата по история дори на националния кръг в ХІ /ХІІ клас реално липсват задачи, които проверяват умението на учениците за цялостен текст-критичен анализ на исторически извор (източник). Към по-малки или по-големи откъси от документи се задават конкретни въпроси, но никъде не се предоставя възможност на състезателя да тълкува самостоятелно от начало до край. Впрочем, вариантът за анализ на исторически документ на практика отпадна и при зрелостния изпит, изместен от отговор на исторически въпрос. А известно е, включително и от дългогодишната практика на кандидатстудентските изпити, че подобен формат стимулира и отглежда зубрене. Неслучайно вече се говори за поява на частни уроци за подготовка за Олимпиадата.

Съзнавам, че разсъжденията ми могат да бъдат изтълкувани като дребнаво заяждане с университетските преподаватели и колегите учители, членове на Националната комисия. Затова подчертавам – всички тези „недоразумения” можеха да бъдат избегнати, ако Комисията следваше предварително разработена концепция за провеждане на състезанието, а не кампанийно и на парче, както, убедена съм, се е случило. Концептуалното избистряне би уточнило, на първо място, какво ще проверява в различните етапи от провеждането си Олимпиадата и къде съответно ще бъде поставен акцентът във всеки от тях – върху осведомеността или върху творческата аналитичност. В резултат би било вече възможно определяне на ясни параметри за вида и сложността на задачите, предназначени за съответен кръг. А на финала състезателят би се почувствал истински респектиран от промислеността на интелектуалното предизвикателство, което му е подготвено. На лице е обаче тук и един важен проблем – в българската образователна система все още не съществуват стандарти за оценяване на знанията, уменията и компетенциите на учениците. Ще рече – специално за Олимпиадата Националната комисия трябва да разработи свои, което означава полагане на сериозни усилия и заделяне на не малко време. Убедена съм, че изборът на досегашния формат на състезанието (тест с преобладаващ брой въпроси от затворен тип) е бил предопределен именно от нежеланието на членовете на Националната комисия да се главоболят с отнемащи време и труд задачи, които дори компетентното министерство все още не решава. И се питам – докога рахатлъкът на възрастните ще е приоритетен пред интереса на децата?

В заключение, обръщам внимание и на следния немаловажен факт: според Регламента на Олимпиадата, работата на Националната комисия се контролира от експерта по история и цивилизация в МОН. Което би трябвало да означава – от специалист с висока компетентност в методиката на преподаване, както и в научното познание. Само че вече почти десет години съответната позиция в МОМН се заема от географката Христина Маркова, а резултатите от няколкото конкурса, провеждани периодически за мястото, не откриват историк, по-подготвен от нея, за експерт по История?! Питам отново – докога и в името на чии интереси?

 

---