За разлика от класика Дюлгеров и новака Калев, които се зареждат от експериментите, Черкелов е по-консервативен - поне що се отнася до основната тема на киното си, а именно хаосът в душата и обществото. В авторското си кино, от “Парчета любов” през “Търкалящи се камъни”, “Стъклени топчета” и “Обърната елха” (заедно с Васил Живков) до “Раци”, той изследва колизиите на съзнание и подсъзнание в търсенето на Смисъла. Сменя герои, интериори и екстериори, сменя жанрове, но не и стил. Стилът на Черкелов би могъл да се дефинира като интелектуално-експресивно отчаяние. Верен на духовната си целеустременост и дълбоко взрян в света наоколо, той изследва и чегърта времето с антропологична прецизност. И, заедно с оператора Рали Ралчев, художника, актьорите и музиката, създава амбивалентна реалност: автентична и условна; вибрираща и монолитна, разпознаваема и специфично негова. От киното на Черкелов неизменно изплува екзистенциалното неудовлетворение на “запечатаното време”. Направо му лепва твърдението на Тарковски от едноименната статия: “Образът се превръща в истински кинематографичен при условие, че не само той живее във времето, но и времето живее в него, започвайки с отделно взетия кадър”.

След фрагментарно-величествения епос „Обърната елха”, в “Раци” Черкелов предлага камерен философски трилър. В този жанр той се пробва още в “Стъклени топчета”, но там имаше поетично-визуални ретардации, а тук структурата е линейна и внушенията – далеч по-директни.

Сюжетът е прост – невъзможно е да се оцелее в страна на манипулацията, кражбата, гешефта, където повелители на времето са дебелокожите мутри и човешкото дишане е доведено до безсмислие... Фабулата ни отвежда в средата на 90-те в София, по време на варварската приватизация, а главни герои са безработните приятели Дебелия (Валери Йорданов) и Доката (Филип Аврамов). Първият е женен, съпругата му (Слава Дойчева) е бременна. От стената в просторното им жилище гледа нейна прабаба, напуснала манастир, отказала се от Бог и родила осем деца. Неговата майка (Евгения Баракова) е журналистка, срещнала любовта в лицето на ченге, издигнало се по време на прехода до бос на групировка (Рангел Вълчанов). Той пък се надлъгва с друг простак (Николай Урумов). И така, момчетата са въвлечени, без да подозират, в пъклено пътуване с червен микробус и влак до Силистра. Планът предопределя смъртта на единия от тях.

И, както в началото ловят раци, надвиквайки се под жп линия, а после ядат тези раци, екзалтирайки се от „Дунавското хоро” на грамофон, на финала самите момчета влизат в ролята на хванати раци. Метафората за някого може да е прозрачна, но според мен е функционална. Във филмовото действие, разполовено между съспенс и съзерцание, са втъкани имена и мотиви от предишни филми на Черкелов, както и отделни етюди, които артикулират абсурда: вуйчото на Дебелия (Красимир Доков) му разказва за починалия си невръстен син; съпругата му „събира” изтичащото време, фиксирайки пръските вода по котлона, или обвинява бабата от стената за раждането си, а той самият се натъква на удавен кон в Дунава...

Както обикновено при Черкелов, протяжни монолози/диалози или умозрителни кадри изглеждат „съшито” досадни, а всъщност са парадоксален катализатор на напрежението. Дори феноменалната красота на българската природа се превръща в тъжен наблюдател на човешката несъстоятелност, въпреки че Доката се зарежда, общувайки с дървета... Ако в “Търкалящи се камъни” потресната мелодия на Шрила Прабхупада прелива в българска народна песен, в “Раци” е обратното - могъщата виталност на “Дунавското” на Дико Илиев се стапя в индийска миньорност. Тоест, ако има изход, той е в трансценденталните измерения на живеенето.

Антропологичното отчаяние на Черкелов се усеща не само в нараненото общуване между младите или в липсата на връзка родители-деца, а и в представянето на мутрите – селяндурският бос на Рангел Вълчанов и неговият фин асистент (Николай Щерев), сякаш издънка на „недоубитата аристокрация”, доколкото я е имало в България, стоят като странни антиподи на Дон Кихот и Санчо Панса. Всички актьори са много добри, а визията на Рали Ралчев е, както винаги, парализираща. Що се отнася до финала с портрета на бабата, той е не само логична поанта, а и жестока метафора на българското неслучване...

“Раци” се гледа леко, но се смила тежко. Горчив филм. Автентичен арт-хаус, той ще бъде разпространяван адекватно – извън моловете. Засега е известно, че ще има прожекции на 16, 19 и 25 ноември в рамките на “Киномания”. Уловете “Раци” без страх!