Генетичната връзка на архитектурата с живота на хората съвсем естествено предопределя нейната силна рефлективност към актуални обществени процеси, към злободневните проблеми и политическата реалност.

Със способността си да разобличава характерните симптоми на времето си, архитектурата попада в същата зона на интерес, в каквато е и съвременното изкуство, и се свързва синкретично с него.

Тук не става дума просто за сгради, а за същинското осъзнаване на архитектурата като изкуство. При все, че по дефиниция тя е такава, като че ли за нас това осмисляне все още се губи някъде - може би в отвращението към чудовищните урбанистични грешки, с които живеем, може би в политически предразсъдъци, но най-вероятно в навика да приемаме архитектурата дистанцирано като полезна наука и практическо познание.

Зачестилите архитектурни изложби в последните години като че ли все по-осезателно променят стереотипите и градят все по-обширна база за сравнения.

Анализът и разказът за архитектурата, които съпровождат тези прояви, прехвърлят мостове на комуникация с публиката и активират професионално ангажираните среди да реагират критично, да коментират гласно актуалните проблеми. Рядък пример за консолидиран отпор срещу един такъв проблем беше и дебатът около нелепия проект за САМСИ, повдигнат именно от архитектите. Тогава ги припознахме като съюзници в големите арт начинания.

Но темата тук всъщност е инспирирана от две изложби, които предлагат увлекателен повод за разсъждения върху социалния статус на архитектурата.

Първият етаж на градската галерия изглежда сега като триизмерен картонен макет. Изложбата идва от Техническия университет във Виена и е организирана в рамките на Sofia Archutecture Week. Темата “Жилищни модели. Експеримент и ежедневие” е разгърната в историите на 12 от т. нар. „социални жилища”. За нас това понятие е добре познато от комуналния начин на живот по панелките. Комплексът „Люлин” и Студентски град също фигурират в изложбата. Но социалното жилище тук, освен подслон за големи общности от хора с нисък стандарт на живот, се появява и в резултат на определени социални взаимоотношения, на формулиране на групи, които се събират именно заради дома си. На практика в тази изложба архитектурата не е просто самоцел, а повод за опознаване и изследване на тези групи. Макетите и чертежите са повече обвивка на специфичните културни особености, с които се ангажира проектът реално. Дори оформлението вече предполага някаква съпричастност, като въвежда посетителя в мащаба на социалното жилище и в ролята на участник. Вътре в прегражденията, изработени от велпапе, всеки може да усети пропорциите и квадратните метри, докато чете откровените истории за взаимодействието между човека и архитектурата. Характерът на този тип архитектура е в плътна зависимост от нейното обитаване и от реалния опит. Заради това тя се проявява тук не в чертежите, плановете и моделите, а в преживяванията и коментарите на хората, които я обитават. Наречена е „социална” не защото е изработена от евтини материали на малка квадратура, за да решава наболели жилищни проблеми, а заради това, че произлиза от определена социална съобщност. Колкото и да е елитарна, експериментална, странна или артистична, тя неизменно ползва принципите на очовечаване и приобщаване. Всеки от примерите дава възможност да се спуснат съответните политически и икономически паралели и съпоставки - от бедните квартали на Чили с къщи „Направи си сам”, през супер минималистична и просторна къща от стоманени кубове в Япония, до свръх приспособима за всяка индивидуалност кооперация, построена на стопански принцип от 10 човека в Германия, а също до експериментален и пределно естетизиран блок в София.

В темата за социалното битие на архитектурата се включва и изложбата, която група “Архитекти за София” организира на открито до НДК паралелно с проявите от програмата на Sofia Architecture Week. “Годината е 2020. Мястото: София” предлага съвсем изпълним футуристичен възглед за София. При това той е формулиран отново с презумпцията за социално приобщаване и с ангажимент към действителността. Групата архитекти са се постарали да подплатят своите идеи с изследване, с анкети и с истинско желание да подобрят в най-хуманна посока инфраструктурата на града. В тяхната планировка еднакво пълноценно са застъпени и парковите площи, и монументалната тържественост, и алтернативите за децентрализация на градския живот, и обществените места като среда, предразполагаща към максимално общуване… Зелени трамвайни линии, велоринг, вторичен център, пешеходни зони, внушителни врати на София, подземен Музей на комунизма на мястото на Мавзолея, мултимедиен площад, нов концертен комплекс, данък “Зелено дърво” за всеки собственик на автомобил, зелени тоалетни са основните идеи, нахвърляни от архитектите с покана за всеки желаещ да се включи с предложения за подобряване на живота и на заобикалящата ни среда. Освен недоволството от съществуващата към момента реалност, този проект съдържа ценна инициатива. Позицията е зелена, със съвсем явни еко приоритети и отново с повишена чувствителност към социалното. Заедно с алтернативите, този проект стимулира същото това общество, за което работи, да се включи със свои инициативи, защото, освен в изложба, той се развива и в платформа за коментар и корекции на настоящето.

Вкусовете на днешните инвеститори в мащабното строителство оформят все по-осезателно един отблъскващ фон, на който младежкият ентусиазъм на „Архитекти за София” изглежда трогателно наивен. Но едва ли мнозина си дават сметка, че в същността си той носи точно тази градивна опозиция, от която имаме нужда, за да възстановим социалния баланс. И нека „социален” да не означава непременно соц-реален.