Български  |  English

Иван Добчев: Екстремните жестове са единственият ни шанс

Разговор с режисьора

 

Втората част на разговора от Цветан Стоянов
Режисьор Иван Добчев
Редактор Теодора Димова, звукорежисьор Живко Марев, звукооператор Димитър Василев, звукови ефекти Силвия Гочева, музикално оформление Иван Добчев (по музика на Асен Аврамов)
В ролите: Христо Петков, Георги Новаков, Леонид Йовчев, Станислав Генчев, Борис Георгиев, Делян Илиев, Петър Генков
Премиерно излъчване : 4 октомври 2009
БНР, Програма "Христо Ботев"
 
Тази премиера на Радиотеатъра не е пиеса, а есе. Есето се нарича „Втората част на разговора” и е написано от Цветан Стоянов преди 46 години. В него се разказва как Любен Каравелов отива при Христо Ботев в нощта преди заминаването на четата и се опитва да го спре. Исторически този разговор не е доказан, разбира се. Но би могъл да се случи - и в първата си част, ситуирана от Цветан Стоянов в определен исторически момент, и във „Втората част на разговора” – разположена в един безкраен миг в средата на времето. Мигът, докато куршумът лети към челото. Иначе текстът си е есе, чиято полемичност е доста академична. В редакцията го донесе Теодора Димова, която го беше взела от Антоанета Войникова. Беше страшно интересно, но не беше драматургия и се чудехме кой режисьор би се наел да го постави. Иван Добчев прие. Интервюто с режисьора е направено за петминутното представяне на спектакъла преди излъчването му. Но тъй като в него става дума и за неща, надскачащи проблематиката на есето, го предлагам тук в пълния му вариант.
И. В.
 
 
-Този разговор е напълно измислен и е само повод да бъдат изложени някакви разсъждения...
- Да. Цветан Стоянов го е направил, разбира се, въоръжен или стъпил на открития, които са направили Джойс и Пруст в литературата, на онова, което киното е взело от тях, от техния модел, от тяхната матрица. Тази възможност прословутата бишкота в чая да отключи потока на асоциациите и ти да започнеш да се връщаш, да връщаш лентата назад... Точно когато си в прагова ситуация. Ами това е модерната литература. Това са открития, това са парадигми на модерността, които Цветан Стоянов е познавал във време, когато нашата литература самодоволно се е разполагала около софрата на чорбаджи Марко и върхът на това разполагане е бил Георги Караславов – тъмен котловинен субект от Тракийската низина, обявен за патриарх на соцреализма.
Ние не можем да знаем какво е мислил Ботев, преди да го уцели коварният куршум. И тук има възможност да „отключиш” фантазията си, да си въобразяваш, да започнеш да допускаш. Точно тази екзистенциална ситуация, в която се намираш на прага на небитието, на прага на досегашното си битие. И някак си тя тества, тя по особен начин служи като черта, като някаква равносметка на всичко, което се е случило досега, на смисъла на целия ти живот. Проектът, програмата, онова, към което Цветан-Стояновият Ботев се е устремил. Слагането на тая особена вертикала - да стои там винаги, да сложи този кръст, да пресече тия две парадигми... Това е голямото откритие на този текст – големият, така силно вълнуващ интелектуалците в България през 60-те години, въпрос за хоризонталното битие, за тази „котловинност”, която има нужда от някакъв вертикален ориентир.
60-те години са голямо време за българската литература, за българската интелектуална общност. Това е времето, когато Цветан Стоянов и Георги Марков са разговаряли много на тези теми. Известно е едно писмо, което Георги Марков пише като реплика към „Втората част на разговора”. То е прочетено, мисля, по Дойче Веле на втори юни, един втори юни... Даже мислех това писмо да бъде нещо като постскриптум, като някакъв епилог на нашия спектакъл. Но не можахме да намерим оригиналния запис. На мен ми се искаше да прозвучи с гласа на Георги Марков.
- Този текст сякаш ни слага в три епохи. Едната е на спора Ботев – Каравелов. Другата е на 60-те години. Текстът е много характерен за началото на 60-те. Написан е през 64-та. И там отново се появяват двама опоненти - Георги Марков и Цветан Стоянов. А сега е 2009 и това е третото време, в което този текст живее. С какво той ни провокира в 2009?
- Мен лично ме провокира с това, че опитите, които са започнали в 60-те години хора като Цветан Стоянов - да ревизират баналното, христоматийно четене на историята, на народопсихологията, ние имаме възможност да продължим сега много по-радикално. Може да се каже, че ние сега се намираме в „третата” част на разговора. Този разговор трябва да продължи.
-Да продължим този спор?
-Да продължим този спор, да продължим този опит да кажем как стоят нещата наистина. Тъй като в момента, когато вече сме включени, признати, приети като една европейска нация, всички дефекти, всички остатъци от нещо друго, от някакво друго време, от някакво друго мислене, от някакви наслагвания, които в досегашния социално-политически контекст винаги са били изтъквани като качества, ние трябва да кажем ясно, че това е мизерия, че това са неща, които трябва да се преодоляват, които трябва да бъдат по някакъв начин лекувани. Тезата на Каравелов в този текст е чрез просветителство, с някаква просветителска лъжичка, постепенно, бавно този народ да бъде изведен от манталитета, от заварения манталитет, от изградения през хилядолетията тъмен, балкански синдром на оцеляването. Това ни изправя пред цял катехизис от поговорки/мантри – „Преклонена главица остра сабя не я сече” или „Който хвърчи високо – отвисоко пада”... Особено ме е втрещявала най-овчедушната от народните мъдрости: „Кроткото агне от две майки суче”... Дядо Славейков с каква любов ги е събирал тия бисери, макар че и той изпада по някое време в резигнация и отпуска ръце пред безпросветната робска народопсихология: „Жестокостта ми се сломи...”; и си го получава от Ботев: „От днес ще да блея.” Тончо Жечев в дискурса на този разговор написа великолепната си книга „Българският Великден”, която реабилитира смисъла на просветителството в едно време, което беше узаконило „шаячната правда” – Ивайло Бърдоква беше буквално преведен като свинар и точно като такъв ставаше цар; защо някой, който вчера е излязъл от гората, да не стане министър председател? Въобще, патосът на просветителството предполага едно почти метафизично усилие и постоянство, като в оная притча, с която започваше филмът на Тарковски „Жертвоприношение” – един будистки монах цял живот полива едно изсъхнало дърво с надеждата, че някой ден то ще цъфне... Мъдрият български народ и на този коан не му е останал длъжен: „Ще чакаш налъмите да цъфнат”... И понеже такива като Ботев и Бенковски са дочували как ръмжи от народните дълбини тая „мъдрост”, са решили да не ги поливат повече, а да ги взривяват. Да взривяват пластовете, да взривяват тази „котловинност”.
- „Котловинност” е много характерна дума от 60-те.
-Тя като понятие се е родила през 60-те.
- Обаче се оказва, че проблематиката е една и съща – по времето на Ботев, в началото на 60-те и сега. Тоест, Ботев постигнал ли е нещо, като е издигнал тази вертикала? Като е взривил нещата? Излезли ли сме от тази "котловинност" и ако не сме, има ли нещо, което можем да направим?
- Може би беше интересно да бъде пуснат този запис, това писмо на Георги Марков. Този текст, ако бъде намерен и пуснат след радиоспектакъла, ще бъде много полезен за слушателите. Тъй като в спора между Цветан Стоянов и Георги Марков, ако приемем, че той продължава спора на Ботев и Каравелов, Георги Марков, така да се каже, е съгласен с Каравелов.
- Докато Цветан Стоянов – очевидно с Ботев.
- Да, Цветан Стоянов се надява или вярва, иска му се да вярва, че жестът на Ботев може да бъде схванат в цялата му потресност и някак си нацията да започне да се лекува чрез него. Докато, според Георги Марков, няма такова нещо. Всяка нова власт, всички нови фарисеи се качват на Вола, всички слагат цветя, всички го признават за свой. Не случайно имаше и такъв дълъг спор - чий е Ботев. Значи, Ботев си е на комунистите, Ботев след това ще бъде на сините, Ботев ще бъде и на атакистите и на не знам си още кой...
- ... на "Ботев" Пловдив.
- Да. Но този жест, според Георги Марков, не извършва своето, не постига намерението си, а мигновено с него започва да се върши някаква... манипулация.
- Ако човек реши да поставя този текст, той, струва ми се, трябва да избере страна. Аз слушах постановката и това, че нещата звучат баладично, а не полемично, според мен означава, че е избрана страната на Ботев и Цветан Стоянов.
-Естествено, аз се мъча да постигна онова, което Цветан Стоянов е искал, което е излял – убеждението си, допускането си, опита да се ревизира христоматийното четене, баналното политическо четене на жеста на Ботев. На този екстремен, невероятен жест. Като знаеш, че въстанието е потушено, че въстанието е загубено, въпреки това да тръгнеш с 200 души да правиш нещо. Или трябва да си голям глупак, което е невъзможно, или...
- Самоубиец? Такава мисъл се промъква в текста.
- Или разчиташ на нещо, на нещо, което е отвъд... Отвъд тези елементарни дадености, нали. Баналното, христоматийното четене казва: може би те не са разбрали, тръгнали са да се притекат на помощ на Априлското въстание, а Априлското въстание е потушено отдавна.
Но хората в Браила и в БРЦК са знаели прекрасно за какво става дума. За да се предприеме такъв ход, трябва да има някакъв особен замисъл, трябва да има някакво особено мислене, особена стратегия. Това иска да ни каже Цветан Стоянов. Да започнем да четем подвига на Ботев, както ние го наричаме, в същинското му значение, а не да го банализираме. Защото банализирането му, привеждането към: "като всички други герои, като всички останали, той дошъл и загинал"...
- Той, Ботев, бил поет, тъй че много не мислел...
- Да, това банализира Ботев, според него. И патосът на този текст е да се опитаме да направим едно ново четене, друго четене, радикално друго четене, което скъсва с митологемата и се опитва да схване този жест в същинското му значение на откровение, на някакво особено полагане пред нас на един друг модел, спрямо който започваме да преосмисляме състоянието си, състоянието на нацията, духовното състояние, манталитета си, мисленето си за ценностите. Това е и патосът на спектакъла.
- Има ли му нещо на българския народ? От есето на Цветан Стоянов излиза, че той е много особен, много негативен. Появява се там и темата за богомилството, също любима на 60-те... Наистина ли българският народ е нещо по-различен, по-особен от другите народи, или това е инерцията на масата, която съществува навсякъде, и конфликтът с интелигента, който иска да й наложи своята идея дори насила? Защото, ако ти искаш да принудиш хората да правят това, което не искат, трябва да приложиш някакво насилие, дори и чрез саможертва, може би.
- Ами да, има му нещо на народа. Има някакви натрупвания, наслагвания, някаква смес от славянско и прабългарско. Това се е случило на един голям кръстопът – кой ли не е минал оттука. И всеки е оставял някакви свои генотипни характеристики... И като капак – пет века под робство. Вглеждането в тая сплав, ровенето в пластовете не е никак лесна работа, пък и не е много приятна. Много често опознаващите Родината не я обикват повече, а се ожесточават... като Елин Пелин например, който стига до извода, че ако тая нация роди гений, то това ще е геният на завистта... Значи, една нация не се прави току така. Просто не можеш да седнеш и да кажеш, ами ето, тук има, да речем, македонска нация. Няма такава нация. От всичко, което се случва там, се вижда, че това е една измислица, която непрекъснато се пропуква тук или там. Или косовска нация...
- Може би ще има. Може би те сега се образуват.
- Може да има, но трябва да има някакъв генезис, не може да има нация без генезис.
- Трябва им Ботев, може би?
- Трябва им национална приказка, както казваше Михаил Неделчев. Да кажем, сърбите много ги мъчи това, че нямат национална приказка. Ние имаме национална приказка, ние имаме снопът с пръчки на хан Кубрат, имаме Аспарух... Това е национална приказка. Ботев е също в тази национална приказка. И Ботев, и Каравелов са някакви хора, които са се опитали да провидят дефекта, големите дефекти. Не си крият главата в пясъка за дефектите на българина. Не така просто да обичат отечеството, а да видят дефектите на хората, които съставляват тази нация.
- Сега сме 2009. Тези неща не са ли се променили по някакъв начин?
- Големият проблем сега е, че целият свят потъва в една кока-кола котловинност. Глобалистка котловинност, която изравнява всички и придава на всичко едно значение... И оттам насетне всеки опит да се вдига вертикалата в тази котловинност, в тази хоризонталност на живеенето е много важен. В тоя смисъл такива жестове като този на Ботев са валидни и днес.
- А възможни ли са?
- Възможни са, много хора ги правят.
- Някои със самолети...
- Хората, които влизат в самолетите и ги взривяват в небостъргачите, са по някакъв начин сродни на Ботевия импулс, на Ботевата стратегия. Друг е въпросът в името на каква кауза се върши екстремният жест, кого обслужва – дали фанатика Бен Ладен или идеята за Свободата... Макар че, като си представиш стоящия срещу фанатика тексакски тъпак, който си играе на „пустинни бури” и бомбардировки над невинни хора в Белград, всичко става много блудкаво. И съвсем в естетиката на тази кока-кола котловинност.
- И може би да се постави този текст сега е някакъв жест от този порядък?
- В някакъв смисъл такива текстове са ни страшно необходими и слава Богу, че ги имаме. Можехме да имаме само такива, дето описват движението на четата на Ботев като в партизански филм. Имаме прекалено много такава литература – описателна. Даже в текста се иронизира и Захари Стоянов. Казва се, че от неговото описание на Априлското въстание няма особена полза. Полза има от ей такива жестове, от ей такива текстове, които напомнят за някакви други начини на мислене. Мислене, което застава срещу тълпата, застава срещу стадото, срещу робския манталитет. Срещу котловинното мислене. И, слава Богу, в нашата литература, ето, имаме такъв текст и можем да се гордеем, че имаме и радио, което ще го излъчи.
- Няма ли да кажем една добра дума за Любен Каравелов и за неговия просветителския проект? Той може би също е важен и е възможен. На мен ми се струва, че е по-възможен.
- Това е много дълъг разговор, но аз ще го коментирам с две думи. Просветителският проект днес, в днешния контекст, в контекста на Интернет пространството, на тези медии, които бълват непрекъснато някаква помия, е абсолютно обречен. Обречен е на елитарност. Да кажем, ето, едно Сфумато, което ние сме създали, е някакъв такъв...
- ... Каравелов проект?
- Да, някакъв просветителски проект, който се опитва да удържа една висока, вертикална мярка за Изкуство. В началото ние също започнахме с екстремен жест – напуснахме конвенционалния театър, обособихме свое пространство, настойчиво демонстрирахме различията си с контекста. Но ние стоим, как да го кажа, като някакъв остров сред море от баналност, сред море от булевардност, от псевдотеатър; и имаме някакъв малък кръг... Да, това все още съществува, но не знам докога ще е възможно.
- Но този кръг не намалява. Той се увеличава, според мен.
- Да, той се увеличава, но няма перспективите на... стадиона, на мечтата на всички ония яростни, агресивни журналисти и журналистки, които възпалено задават въпроси от типа: „За кого харчите народните пари?”, „Къде отиват моите пари на данъкоплатец?”,”Къде е вашата публика, колко е вашата публика, тя е една шепа”... Трябва да има пълни стадиони. Като има стадиони, като дойде Мадона, ето това е то, това е то културата, това е нещото, това е... върхът на сладоледа. И срещу това мислене с просветителска лъжичка нищо не може да се промени.
- Значи трябват екстремни жестове?
- Ами, да. Аз вярвам, все повече вярвам, че екстремните жестове са необходими, задължителни, особено в такива ситуации като днешната, когато има криза на ценностите, тотално девалвиране на всякакви идеи за социално строителство и компрометиране на всички водачи и авторитети. За съжаление, все повече сме свидетели на конформизъм, на свикване и примиряване със статуквото. Единственият екстремен жест в нашето време е жестът на д-р Николай Михайлов – интелектуалецът, който беше главен двигател за създаването на една партия, излезе от нея, защото не може да си позволи да стои със затворени очи за лъжата в нея. Ето за такива жестове сме „петимни” днес... пък и винаги.
Разговора води Ина Вълчанова


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”