Български  |  English

Херта коя?

 

Въпросът в заглавието на този текст, не ще и дума, обобщава в две думи реакцията на повечето хора – специалисти или не – по целия свят, когато стане дума за последната носителка на Нобеловата награда за литература. Самият аз също бих бил хванат в крачка, ако не беше Димитър Динев, който преди няколко години ми беше казал, че е получил изключително силна подкрепа за романа си „лично от Херта Мюлер“, след което, подсмихвайки се на удивения ми поглед, обясни коя е тя.
Впрочем, нека си останем при фактите: на 56 години Херта Мюлер има зад гърба си биография, която човек може да разглежда или като удивителна, или като типична, в зависимост от това дали идва от Запад или от Изток. Родена в румънския Банат, в немскоговорящо селце на име Ницкидорф, израсла с немския език, научила румънски едва на 15-годишна възраст като „език на диктатурата“. Идентичността й изглежда напълно немска – дори и румънците, доколкото успявам да обозра реакциите им до момента, не се осмеляват да я представят като „румънска“ писателка. Впрочем, за да премахнем още от самото начало възможността за всякакви недоразумения – за самата нея това в никакъв случай не е повод за някаква особена гордост. Напротив – тя очевидно носи в себе си цялото разцепление на израслото след войната немско поколение (баща й е бивш войник от Waffen-SS, а майка й е прекарала години в комунистически лагер; описвайки семейството си, самата тя използва следната – типична за езика, който ползва – метафора: „съвкупените с мълчанието руини“).
Започва работа – или ходене по мъките, отново в зависимост от гледната точка – през 1976 в Тимишоара като преводачка в тамошния машиностроителен завод. През 1979, като следствие от отказа й да сътрудничи на Секуритате, бива уволнена, след което започва да върви по пътя, който – пак въпрос на интерпретация – човек би могъл да описва с думи като „източноевропейски вариант на Голгота“ или просто „нашенското банално зло“. Самата тя е описала всичко това в един великолепен (и не особено труден за разбиране) текст, който дори е преведен на български език преди Нобела („Секуритате все още е на пост“, Либерален преглед, 2 август 2009). Успява да остане жива благодарение най-вече на международната известност, получена след немското издание на сборника с разкази “Низини” и изключително силната подкрепа на либералната западногерманска преса. През 1987 г. напуска Румъния и оттогава живее в (западен) Берлин, където написва по-голямата част от работите си. Смята се за една от големите майсторки на езика, дори и прозаичните й текстове са проникнати от онова особено чувство за словесно изящество, което човек обикновено свързва само с поезията. Това, разбира се, я прави всичко друго, но не и масов автор. Досега е написала четири романа, множество сборници разкази, есета и стихотворни колажи. В Германия обикновено е определяна (поне досега) с евфемизма „тясно профилиран автор“, което означава, че през всичките тези години тя продължава да преработва само и единствено преживяното в Румъния от времето на Чаушеску. Както наскоро каза един приятел: „Българската ДС отново подведе народа – ония поне толкова са ги мъчили, че сега са в състояние да правят неща на световно ниво. А ние?“
 
Берлин
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”