Василий Лвович Пушкин. Опасният съсед. Поема. Превод и коментарен апарат Людмил Димитров. София. Диоген.BG, 2008

Българската пушкинистика може да си позволи вече и такива “излишества” – да преведе за пръв път фриволната поема на Василий Пушкин, чичото на гениалния руски поет, един от първите му учители, според собствените признания на Александър Пушкин.

В нашата преводна литература има едно забележително явление, което трябва изрично да подчертая – нарастващото с годините количество от преводи на руската културна “енциклопедия”, “свободния роман в стихове” на Пушкин “Евгений Онегин”, което демонстрира нашето разбиране за значимостта на това произведение и непресъхващия български хъс да се съизмерва с еталона. В този пределно наситен с цитати от всякакъв сорт текст се мярка и името на главния герой от “Опасният съсед”, Буянов – факт, каращ всеки фиксиран върху Пушкин литературовед да е неспокоен, докато не внесе яснота сред своята публика относно причините за наличието на такова на пръв поглед маловажно в очите на простодушния читател парченце от грандиозния Пушкинов пъзел.

Преводачът на поемата Людмил Димитров е точно от този тип литературоведи, у когото ползотворно съседства научният изследвач с филолога практик. За това свидетелстват такива взаимозависимости: преводът на “Малки трагедии” на Пушкин (1996) и монографията “Четвероевангелие” от Пушкин. Опит за изучение на драматургичния цикъл “Малки трагедии” (1999), повлякла след себе си още “по-тежък” труд – “Да бъдеш шут в играта на съдбата. Руската драматургия от ХІХ век. Херменевтика на канона” (2006); многобройни статии върху Пушкиновото творчество (и руската класическа литература), в това число главата “Евгений Онегин” – упражнения по четене” в университетския учебник “Руска литература ХІХ и ХХ век” (2002). И ето сега нов превод, свързан с любимия Пушкин (но и не само с него).

Макар книгата да не тежи много със своите 48 страници, премисленото съставителство – предговорът от руския академик Наталия Михайлова, писан специално за българските читатели, посткоментарът на преводача литературовед, както и леките и точни, “направени” в духа на времето и съдържанието на бурлесковата поема илюстрации и оформление на словенската художничка Кики Омерзел, не позволяват да се погледне към изданието на Диоген.BG (редактор Румен Леонидов) с лека ръка. Дори от чисто библиофилска гледна точка.

И от теоретико-практическа преводаческа страна – някои догматични събратя от оредяващия откъм професионалисти бранш могат да се затръшкат, че в иначе виртуозния превод (както е отбелязал и Владимир Трендафилов) се срещат тук-там звучащи твърде съвременно изрази. Но, струва ми се, театралът преводач Людмил Димитров има доста добър слух за чуваемостта на сценичното слово и умее да дозира езикови капки от ХХІ в ХІХ век в творба, която е изначално предназначена за публично четене.

Тук, според мен, се заражда поне още един литературоведски сюжет, маркиран от Людмил Димитров в размишленията му по повод липсата на смехова култура в българската литература на нивото на героико-комичната поема на Василий Пушкин.

На фона на мътно-сивия и “жълто” оцветен книжен поток, “Опасният съсед” се откроява със специалния лилав цвят на меката обложка, цвят на субект с минало, културно минало, а значи и с тайни (литературни), които е забавно да откриваш.