Петър Дочев, 75 години от рождението на художника, СГХГ, 14 септември 2009 - 11 октомври 2009

Зле осветена и сгъстена, ретроспективата на Петър Дочев, за съжаление, предизвиква не добри впечатления на първо гледане. Заради сумрака богатите на естествени полутонове и отблясъци метални фактури в познатите на мнозина късни работи действат по-скоро като пасивни монохромни квадрати. Залите на градската галерия са някак тесни и твърде прихлупени за монументалния размах на този автор. При него като че ли изискването за въздух, широко пространство и идеално бяла среда е от особено значение.

Тези експозиционни проблеми се компенсират донякъде със сполучливото решение за смесване на ранните и късните работи на художника. То би смутило всички, които са свикнали да го възприемат като своеобразен гуру на българския информел или обратно - искат да го оставят в историята най-вече като виден представител на индустриалния пейзаж. Конкретно в случая с Петър Дочев обаче хронологическата „неразбория” дава възможност да се осъзнае много по-ясно развитието, което художникът е претърпял, както и същинското му съучастие в процесите на родното изкуство. Защото, гледайки графитните кръгове и квадрати, наистина е важно винаги да имаме наум фигуралните композиции с работници от 60-те и кремиковския пейзаж от следващото десетилетие. Без тях всяка интерпретация на Петър Дочев рискува да залитне в манипулации и неточни формулировки. Пък и той е толкова последователен в градацията на своите търсения, че грешките са недопустими.

Всъщност, една от най-големите ни грешки е, че почти не познаваме Петър Дочев. Писаното за него е оскъдно и най-често прекалено поетично, за да открои същественото в неговото изкуство. На това отгоре, с присъщата ни крайност на мненията тук, сме готови или да го възвеличим като герой на съвременната живопис с уникален неповторим стил, или да го отхвърлим като тотално анахроничен на световните тенденции автор. И в двата случая ще сгрешим. С всяко следващо поколение, с трупането на все повече информация и дистанция, с всяка, макар и малка, промяна, все повече се изменя възгледът за историята на родното ни изкуство и за спецификите на локалния контекст, в който то се развива. Това се отнася с особена сила за автори като Петър Дочев.

Със сигурност коментарът за неговото творчество ще търпи още промени с времето. Но днес знаем, че въпреки изолацията на родния Лесидрен, където живее и работи цели 30 години, въпреки самостоятелното си развитие, Петър Дочев някак успява да откликне винаги адекватно на актуалните за момента тенденции и стремежи на художествената ни сцена. През 70-те той умело преобръща соцпропагандата, заради която е назначен като художник на Кремиковци, в модернистичен пластически експеримент, който го води към геометризация и пълен синтез на формата. Така стига чак до края на 80-те и 90-те - наситени с политически събития и артистични тревоги – когато, концентриран в пластическите и философските възможности на материала, Петър Дочев се включва в една от водещите тенденции за периода редом с някои от най-изявените български живописци. Древната мъдрост на мислители и религии, пластовете фактура, триизмерните прояви на картината са тяхното убежище от кризисната реалност тогава.

Знаем също, че Петър Дочев добре познава творчеството на Малевич, Кандински, Тапиес, Сулаж, което отхвърля възможните случайности или недоразумения в неговите търсения. Без да питаме дали и как можем днес да покажем Петър Дочев извън границите на родината, трябва да признаем, че той наистина е силен художник. Толкова силен, че със сигурност ще е един от малцината, които ще останат като репери на недалечното ни минало в историята. Стойността на неговото изкуство е по-скоро класическа, отколкото модерна; бих казала, че в днешния ден вече не разполагаме с подходящото мерило за нея. Безсмислено е старанието да я включим в хронологически и стилови определения или в сравнения, защото винаги ще ни тежат задължителните уговорки за местните особености. Още от самото начало, през 60-те, Петър Дочев пълни формата на картините си с удивително плътни, стегнати в ясен контур фигури и заглушава нарочно интензивността на цвета. Той има око да види в пейзажа само най-важното – геометрията, конструкцията, ритъма – без сантиментални детайли. Дарен е и с достатъчната увереност да дълбае в платното прави линии, прави ъгли и мрежи от анонимни прозорци. Всичко се случва в активните и смели експерименти през 70-те и 80-те години. Има момент, в който за малко залита в цвета, после отново се връща към мощното въздействие на монохромния графит и възможностите, които неговите рефлекси и отблясъци му предлагат.

С прекрачването в новия век, Петър Дочев вече изравнява повърхността на картините си и максимално изчиства всички допълнителни елементи в тях. На преден план излиза съотношението между формата и геометричната фигура, поместена в него. Златото е цвят, символ и дори самоцел.

Всичко това може да бъде проследено и в настоящата изложба - някъде в неочаквани, другаде в съвсем закономерни съпоставки. В тях се съдържа и прозрението, че колкото и да е информален в експресивния си и личен възглед към творчеството, Петър Дочев е в непреодолима зависимост от формата. Колкото и да е реалистичен, той си остава докрай запленен от абстрактната геометрия на заобикалящия го свят.