От 70-те години до днес творби на композитора Румен Бальозов присъстват в почти всички форуми и концерти, посветени на съвременната музика в България. И винаги се открояват, запомнят се. Защото са плод не само на високо професионална, но и на високо духовна творческа реализация на благодатно “спуснати” на ума и сърцето на композитора идеи, щедро захранвани от много извори – способност за съзерцание, за виждане на невидими зад видимите неща, за живот в сферите на духа, дълбока чувствителност, любознателност на ума, склонност към експериментаторство, отвореност към изкуството на изпълнителите, чувство за хумор, вкус към самоиронията, парадокса, абсурда, играта. А защо да не спомена и смиреното мислене за себе си, за личността, незаразена от суетния дяволски бяг на света? Като предпоставка не само да се обръща в творчеството си и към децата, но и за годността му да улавя импулсите на духа.

С личностната и творческа нагласа на постмодерен човек и творец, какъвто Румен Бальозов определено е, с образоваността и ерудираността си в областта не само на музиката, но и на театъра, литературата, танца, електронния звук, той се оказа годен да “вмести” в лабораторията на творчеството си история и съвременност, сериозно и забавно, Бах, Моцарт, Кейдж, Менделсон, Паганини, Шнитке.., фолклор, джаз, диско, рок... Вслушва се във всичко и умее да си служи с всичко. Събира противоположности, цитира, асоциира, трансформира, маскира... Играе и експериментира. И с рядка находчивост и изобретателност по отношение на идеи и послания, на жанрови подходи, езикови средства, темброви съчетания гради собствен художествен свят. От позицията на онази характерна за постмодернизма “двойствена гледна точка” – “уподобяване и оразличаване, единство и разрив, синовно отношение и бунт”, за която пише Ихаб Хасан.

Художественият свят на Румен Бальозов е не само музикален. Той е колкото музикант до мозъка на костите си, толкова и театрал. Не случайно сред ранните му творчески изяви през първата половина на 70-те се откроява и операта “Малкият принц” по Екзюпери (1974 – 1975), последвана по-късно от още три опери. През 1987 г., заедно с Маргарита Градечлиева, той осъществява и танцовия театър “Зелена игра” по поемата на Иван Радоев, а освен това непрекъснато е привличан като композитор в драматичния театър.

Като същностно присъщо на Бальозов, театралното начало пронизва цялото му творчество. Можем да го открием и в много от симфоничните и камерните му творби. Дори в създаването-несъздаването, присъствието-отсъствието на две от неговите четири симфонии, съществуващи само като номера и заглавия в списъка на творчеството му: Втора - “Музика на бъдещето”, и Трета – “Незапочната”. На пръв поглед - шега, шеговити алюзии, самоирония. Но при “взрива” на Четвъртата, “Декламационна”, която е едновременно бунт срещу “големите разкази” на неоромантичната симфония и “оразличаване” с камерния симфонизъм на ХХ век, мълчанието, тишината, избрани от композитора,[1] започват тъжно, дори болезнено да “изговарят” твърде сериозни неща, свързани с непригодността на утвърдените жанрови модели на симфонията за постмодерното съзнание, неминуемо налагащо разрушаване на типологичното при изграждане на “свободни”, индивидуализирани творби, запазващи жанровото наименование “симфония”.

От ранните творчески години на Румен Бальозов датира и интересът му към електронната музика. През първата половина на 70-те заедно със Симо Лазаров той основава Студио за електронна музика при БНР. Интересът му към тази сфера не е отмрял и днес. Името му откриваме например сред участниците в съществуващия от 2000 г. форум-фестивал “Вселената на компютърната музика. Електроакустична музика”, който се провежда в различни европейски градове. През 2003 г., когато фестивалът е в София, в програмата му е представен нов опус от известната поредица на Бальозов “Натюрморти” - “Натюрморт с тонколони”. Помним, че началото на поредицата датира от 1998 – 1999 г.: “Натюрморт със струни”, “Натюрморт с лъкове”, “Натюрморт с палки” за ударни и пиано, “Натюрморт в жълто” за медни, “Натюрморт с клапи” за дървени духови, “Натюрморт с клавиши” за 3 пиана на 12 ръце. Удивително е с какво познаване на възможностите на съответните инструменти и с какво богатство на творческата си фантазия композиторът успява да накара “изобразяваните-изобразяващи” “мъртви предмети” да задвижат живи светове от представи, образи, асоциации.

Такова раждане на много плодове от една идея е емблематично за Бальозов. Да споменем и многоопусното разгръщане на идеите “Дивертименти капричиози”, “Кончерто гросо”, “Археография”, “Багатели”, “Намеса”...

В статия преди година прочетох изказано съжаление за настъпило напоследък при Румен Бальозов творческо “разпиляване”. Не беше изяснено какво точно се има предвид. Може би това, че той вече е автор и на публикувана театрална пиеса – “Чесане на езици” (импровизация буф)[2]? С оптимизъм мисля, че не става въпрос за разпиляване, а за потърсена и открита от достатъчно концентриран сам по себе си творчески разум различна форма на изява, говореща от своя страна за още по-плътно срастване с духа на постмодернизма на един разностранно надарен съвременен български творец.

Накрая едно съобщение. През ноемри ще излезе от печат книга за Румен Бальозов от музиколога Елисавета Вълчинова-Чендова, дългогодишен изследовател на неговото творчество. Това вероятно ще бъде и един от най-ценните подаръци за композитора в юбилейната му година.